Кир Буличов - Селцето

За щастие на Клавдия тя не знаеше, че отровата на този ивичест бръмбар, макар и не смъртоносна, предизвиква дълбоки незарастващи язви и когато човек го срещне в гората, трябва да бяга, без да се обръща. Впрочем тя беше със скафандър и нищо не я заплашваше.

Клавдия се усмихна на смешния бръмбар и го съпроводи с поглед. Вече се канеше да се връща, когато забеляза отпред цветя.

Цветята бяха рядкост на планетата — тук беше царството на простите растения. И най-често те всъщност бяха други същества, приличащи на цветя, дори не непременно растения.

Клавдия се спря на малка поляна. Центърът й беше зает от кръгче яркозелена трева — стръкчетата й блестяха като покрити с мазнина; по-близо до дърветата, под надвисналите отгоре сплетени клони се бяха сгушили безпомощни нежни топчици — глухарчета, само че много по-дребни и по-нежни от земните.

Когато Клавдия се приближи до глухарчетата, те се разклатиха на тънките си стъбла, залюлени от вятъра. Това бяха глухарчета като за Палечка.

На Клавдия страшно й се прииска да ги духне. Да ги духне, за да полетят бели пухчета.

Това не биваше да се прави.

Клавдия се огледа — дали някой не надничаше отнякъде, за да види престъплението й?

Гората беше тиха и спокойна.

Все още усмихвайки се, тя вдигна забралото на шлема си съвсем малко, само няколко сантиметра, и духна.

Белият облак от пухчета се вдигна във въздуха и се завъртя, разпръсквайки се във всички посоки.

Няколко безтегловни пухчета докоснаха лицето й и Клавдия се отдръпна от този студен, гъделичкащ допир.

И веднага свали забралото.

Докосването, макар че беше нежно и безобидно, я уплаши и отрезви. Тя бързо се изправи.

Зелените стъбълца, на които току-що бяха глухарчетата, се бяха скрили като живи под земята.

„Идиотка“ — каза си Клавдия.

В носа й смърдеше — беше успяла да вдиша мириса на гората — гнил, тежък, чужд.

Очарованието се изгуби.

Клавдия се огледа. Гората я заобикаляше от всички посоки — неподвижна, настръхнала, враждебна към пришълеца.

Тя не можа да съобрази веднага накъде да тръгне — изживя неприятен миг на нерешителност. После през пролуката между дърветата проблесна покривът на купола — Клавдия се беше отдалечила само на петдесетина метра.

Тя дотича до него, смъкна скафандъра, хвърли го в дезинфекционната камера и веднага отиде под душа.

Горещата, миришеща на лекарствени треви вода я шибаше като бич. Тя миеше лицето си отново и отново, все повече изпълвайки се с презрение към самата себе си. И все й се струваше, че нежното докосване на пухчетата не може да се измие с нищо.

И най-малкото дете в селцето не би се приближило към глухарчетата и дори ако ги видеше отдалече, веднага би разказало за това на по-големите, защото нямаше нищо по-лошо от това да се натъкнеш в гората на гнездо на снежни бълхи. И възрастните веднага биха започнали да наблюдават човек, видял в гората гнездо на снежни бълхи — най-вероятно той беше заразен и след половин час щеше да изгуби разсъдъка си в бесен пристъп… Почти всички в селцето бяха минали през подобно нещастие, мнозина по няколко пъти. Заради пристъпа на Олег миналата година беше загинал Томас Хинд.

Нещо в гората не се харесваше на Казик. Тя беше оживена, гъмжеше от живот и звуци — това е нормално през лятото, но отпред, накъдето водеше пътят, беше доста по-тихо. Може би защото станцията и хората там бяха подплашили зверовете? Казик прие тази версия и се забърза нататък.

Наложи му се да се промъква през преграден от паднали дървета участък — явно тук беше вилняла голяма буря, която беше опустошила гората на възвишението. Казик държеше ножа си приготвен, придвижваше се безшумно, стараейки се да е незабележим, да се прокрадва като сянка. Но той се забави при падналите дървета — все пак там не можеше да се тича, пък и в изгнилите им части обичаха да се крият всякакви гадини.

Казик забеляза отдалече ограденото с паяжина жилище на Поплювко и го заобиколи отстрани. И веднага усети глутница чакали.

Миризмата им се усещаше ясно в гората — те не се бояха от никого и преследваха плячката си. Най-често нападаха сами — бяха неуморни и зли; но понякога се събираха на глутница — такава глутница беше нападнала миналата година Дик и Мариана. Ето защо в гората беше толкова тихо.

„Нищо — помисли си Казик, — ще избягам от вас“.

Чакалите също усетиха Казик. Той забеляза първия от тях, докато се промъкваше през една долчинка и му се налагаше да върви по-бавно.