Кир Буличов - Селцето

— Водата кипна — каза Сергеев.

Олег изсипа в тенекията шепа сухи гъби. Те бързо бухнаха и изплуваха. Сергеев и Олег един след друг, изгаряйки пръстите си, вадеха от тенекията плъзгавите меки кълбенца, подухваха ги и после ги налапваха. На Олег не му се ядеше, но това беше необходимост, нещо, което трябваше да се направи, иначе нямаше да има достатъчно сили. В селцето винаги бяха зле със солта. По-рано изобщо нямаха сол, но после Вайткус намери в блатото място, откъдето тя можеше да се изстъргва. Наистина солта беше по-скоро горчива, отколкото солена, и Вайткус хитроумно я изваряваше. Гъбите, които дъвчеха, бяха само леко подсолени, но недостатъчно, за да се омекоти противният им вкус.

— Тръгваме ли? — попита Сергеев.

Олег не се усети как стана и започна да събира палатката — платнище от рибена кожа.

После провери арбалета. Тетивата се беше навлажнила и се наложи да я обтегне.

Продължиха нататък, нагоре по склона. Олег не разпознаваше местността и с яд към себе си помисли колко глупаво е било да не оставят знаци — нали бяха минали два пъти по този маршрут.

— Може би настроението ми е предизвикано от факта — сякаш продължи вчерашните си размисли Сергеев, когато набраха скорост, — че моята работа, моята полезност там, на Земята, сега е равна на нула. Ще ми предложат да си почивам.

— Защо? Ти още не си стар и си силен.

— Вече няма да се впиша в света, който се е променил — в най-добрия случай ще изглеждам като екзотичен Робинзон, предизвикващ съчувствие. Ще се наложи да си пиша спомените.

— Спомени? За какво?

— За нас… Пошегувах се. Няма да пиша спомени, ще си отглеждам внуците. На вас с Марианка също няма да ви е лесно. Представяш ли си колко много знаят вашите връстници?

— Аз ще се уча.

— Разбира се. Но ще ти бъде трудно.

Сергеев не разбираше, че за Олег земните проблеми не бяха придружени със зрителни образи, с опит от миналото — засега Земята си оставаше за него обетована страна. Ако трябва да се учим — ще се учим. Едва след това ще дойдат разочарованията.

Олег все повече се безпокоеше от това, че не разпознава местата, през които минаваха. Отдавна вече трябваше да са се появили ручеят, клисурата, но скалите наоколо бяха чужди, непознати.

Сергеев усети безпокойството на Олег.

— Какво, заблудихме ли се? — попита той.

— Всичко е различно от тогава. Това е заради снега.

— Не се притеснявай — каза Сергеев, — няма как да се отклоним много. Докато знаем посоката, докато вървим нагоре, няма страшно.

— Почакай. — Олег чу шуртенето на вода.

Отново заваля сняг. Излязоха на ручея след няколко минути и тръгнаха нагоре срещу течението му, макар че това не беше надеждно. Последния път бяха стигнали до ручея след излизането от клисурата. А колко ли ручеи течаха тук?

Вървяха до вечерта почти без да спират. Не им се случиха никакви приключения. Олег стреля по един заек, но не улучи. Снегът не спираше. Дрехата му лепнеше, но не му беше студено, само с всяка следваща крачка все по-трудно измъкваше крака от снега.

Когато се стъмни, навлязоха в клисурата. Но това беше съвсем друга клисура. По-скоро широк ров. Там и останаха да нощуват. И двамата разбираха, че са се заблудили, но беше късно да се връщат. Ако там горе снегът не беше толкова много, оставаше надеждата да излязат на превала. Но не им се искаше да говорят за това. Олег раздели останалите гъби на три части. Икономисваха дървата и когато водата в тенекията се затопли, веднага загасиха огъня и прибраха главните в торбата.

Спаха под една пропаст, нощта беше мразовита и вятърът се виеше из рова като пролетен ручей.

На сутринта Павлиш се готвеше за пътуването до планините.

Той повика със себе си Сали, както се бяха разбрали, но Клавдия се възпротиви, защото беше дошъл денят за профилактика и Сали трябваше да провери апаратурата — това беше нейно задължение. Павлиш започна да уговаря Клавдия да премести профилактиката в някой друг ден, но началничката беше непреклонна. Тя беше дълбоко убедена в това, че я ръководи чувството за дълг и единствено то. И че никакви други чувства не са й познати.

— За Бога, Клавдия — каза Павлиш. — Ако не искате Сали да дойде с мен, елате вие.

Стори му се, че Сали се усмихна, като чу това предложение, но не посмя да погледне към нея.

— Вие сте полудели — рече Клавдия, неочаквано изчервявайки се. Павлиш изобщо не очакваше, че тя е способна да се изчерви. — Смятате, че точно аз съм най-голямата безделница на станцията?