Кир Буличов - Селцето

— Лиз върна ли ти огледалото?

— Да, благодаря.

— А каза ли, че нарочно не искаше да го върне?

След кратка пауза Мариана отговори:

— Да, каза ми.

Кристина разбра, че Лиз нищо не й е казала. Но повече никой не отвори дума за това.

Олег сипа каша на всички. Старика посипа кашата с орехчета. Олег донесе сладък сироп, тази година сиропът беше много вкусен, защото Вайткус добавяше в него ябълки.

— Иска ми се да вярвам — каза Олег, — че ще възстановим връзката. И тогава няма да се налага да мъкнем разни неща оттам. Много добре помня какво ни струваше да домъкнем онази шейна до селцето, едва не умряхме.

— Длъжни сме да предвидим всички варианти — каза Старика. — Разбира се, рано или късно ще ни намерят. Но трябва да сме готови за най-лошото.

— Ние винаги сме готови за най-лошото — каза Ирина. — По-лошо от това няма накъде.

— Не се заричай — сухо се усмихна Старика.

— Жалко, че планетарните катери са разбити — каза Олег. — А всъдеходите няма да минат през планините. Но мисля, че ако нищо не стане със свръзката, аз и Сергеев ще се опитаме да задействаме някой катер.

— Добре би било — каза Старика. — Но това ще иска няколко похода до кораба.

— А може — каза Олег, — обсъждахме го със Сергеев — двама или трима души да останат на кораба през зимата.

— Изключено — отсече майката. — Никога няма да го допусна.

— При условие, че има отопление и осветление.

— През зимата температурата на превала пада до шейсет градуса под нулата — каза Старика. — Не се залъгвай с напразни мечти. Аз съм конкретен в исканията си. Един наръч хартия и нищо повече.

— Да имаше някакъв транспорт — въздъхна Олег, наливайки сироп в кашата. — Поне малко самолетче.

— Принудени сме да вървим по тежкия път, изминат от човечеството — отговори сериозно Старика. — Отново изобретяваме велосипеда.

— Колело почти не ни трябва — възрази Олег. — В гората няма пътища. Виж, ако имаше две села…

— Колелото вече е изобретено и имаме каруца — каза Старика. — Сега да имаше и парна машина…

— Ние със Сергеев ще направим котел — каза Олег. — Вече измислихме как. От лепило.

— След парния котел ще изобретим… балон — усмихна се Сергеев.

— Мислил съм за балон — каза Олег. — Много пъти съм мислил. Защо да не направим балон?

— В теб говори невежеството на човек, който никога не е правил балон — каза Старика. — За да вдигне поне един човек, балонът трябва да бъде грамаден.

— Е, колко грамаден?

— Около трийсет метра висок. Може да се пресметне. И второ — балоните се пълнят с хелий или водород. Откъде ще намериш такова нещо?

— Вие сам разказвахте, че братя Монгол…

— Монголфие.

— Братя Монголфие са летели с балон, напълнен с горещ въздух.

Олег пристъпи към печката и хвърли вътре едно дръвце. То веднага лумна с горещ синкав пламък. По лицата на хората заиграха отблясъци.

— Те са имали специална горелка. И гориво.

— Какво? — попита Олег.

— Е, във всеки случай не са били дърва.

— Аз ще си лягам — каза майката. — Помогни ми, Олег.

Старика излезе по-бърз — отведе майката до леглото и й помогна да се настани.

— За горивото можем да измислим нещо — каза Олег, гледайки пламъците. — И горелка ще направим.

— Сериозно ли си го замислил?

— Съвсем сериозно — каза Олег. — Ако отлетим с балон до превала, това ще е огромна икономия на време и сили. Поне да се изкачим дотам. А може и да слезем. Или да направим два балона, три балона. Един за хората, друг за товара.

— Стига с тия фантазии! — изплаши се майка му. — Ще вземеш да се пребиеш.

— Не бой се, Ирина — отвърна Старика. — Това е само мечта.

— Ще го направим — каза Олег.

Той се завъртя и бързо излезе от къщата.

— Облечи се! — извика след него майка му. Но той не я чу.

Навън застудяваше. Заваля сняг — мокър, на ситни топченца. Топченцата разпенваха локвите и се търкаляха по земята. Налетя северен вятър откъм планините.

Беше тъмно, през виелицата едва се мержелееше фенерът до портата. Полюшващата се светлина падаше върху мокрия лъскав гребен на козата, която стърчеше до оградата — чакаше си кавалера.

Олег прескочи една локва и притича косо през пътя към къщата на Сергеев. От покритото с му стангова ципа прозорче прозираше мътният блясък на глинено кандило.

Олег почука и влезе веднага, затваряйки бързо вратата зад себе си, за да не отлети топлото.

— Извинявай, Сергеев — каза той още от прага, — имам идея.

Сергеев седеше на масата и пиеше чай — гореща вода с някаква билка. Срещу него седеше Линда Хинд, вдовицата на Томас. Отстрани на масата Мариана свещенодействаше в полумрака над гърненца със сушени растения.