Кир Буличов - Селцето

— Олег, да ти помогна ли?

— Не, благодаря — отговори Олег. — Но вие елате, аз вече стоплих супата, ще обядваме заедно.

— Благодаря, сит съм — отговори Старика и Ирина се усмихна през сълзи, защото чу — тя имаше остър слух — как Старика почна да се приготвя, да мие паницата си, да се преоблича; той ценеше понятието „да ходиш на гости“, та макар и в съседната стая зад стената.

Тримата седнаха на масата. Ирина вече се чувстваше по-добре. Тя вярваше в парещото мазило и затова то й помагаше. Старика донесе за добавка към супата сушени орехи, сам ги беше събирал и сушил на мангала. Беше облякъл новото яке, само с един ръкав. Понякога Олег се чудеше как може човек да се справя без ръка — Старика вършеше почти всичко така, сякаш не беше инвалид.

— Когато пак отидеш на кораба — каза той, гледайки как Олег сипва чорбата, — непременно донеси много хартия. Беше фатална грешка, че донесе толкова малко хартия.

— Знам. — Олег бе чувал неведнъж този упрек.

— Докато изобщо нямахме хартия — продължаваше Старика, — отлично се справяхме и без нея. А после взехме, че си устроихме хартиено пиршество. Аз самият съм виновен, дори на децата в училище давах листчета да пишат съчинения, но може ли да бъда упрекнат?

— Не — каза Ирина, — разбирам те.

— А Линда Хинд написа цяла поема за Томас — каза Олег.

— Човечеството е свикнало да излага мислите си върху хартия и затова микролентите и видеозаписите не успяха да я заменят. На Земята имам доста добра библиотека от истински книги. И тя не учудва никого. Тъй че непременно донеси хартия. Силата на белия лист, върху който човек иска да изрази изпълващите го мисли или образи, е невероятна. А и децата ще се учат съвсем другояче.

— Още много има да живеем до лятото — каза майката. Тя седеше изпъната, напрегната и неподвижна, за да не наруши позата, извън която я настигаше болката. — Чудно ми е как всички вие, възрастни хора, тичате при Олег — това да не забравиш, онова да донесеш…

— Ако можех да стигна до кораба — каза Старика, — щях да съобразя по-добре от Олег какво да взема. Аз имам опит.

— Аз пък имам интуиция — каза лениво Олег.

От горещата супа го налегна дрямка. Днес привършиха изработката на металните части за мелницата, та като се затопли, да я монтират на ручея. Заради тази мелница Олег беше поизоставил заниманията по електроника, само преди лягане успяваше да прочете някой параграф от учебника и сутрин преди работа да го преразкаже на Старика.

— Следващия път — каза Олег — ще домъкнем от кораба цял куп полезни неща. Не очаквах всичко да изчезне толкова бързо.

— То не изчезна, а се разпръсна за нуждите на селцето — каза Старика.

— И почти половината отиде при Егли и Сергеев — каза майката и не беше ясно дали е доволна от това, или осъжда Егли и Сергеев.

— Че как иначе? — каза Олег. — Сергеев държи работилницата, той изработва всичко. А Егли лекува.

— Аз дори микроскопа й дадох. Временно — каза Старика. Гордееше се с направената жертва.

В селцето по принцип всичко беше общо, иначе нямаше да оцелеят. Но имаше и лични вещи, и то доста.

Огледалото на Мариана, микроскопът на Старика, книгата „Ана Каренина“ на майката. Плюс, разбира се, дрехите и съдовете. Заради личните вещи понякога се случваха произшествия. Например огледало имаше само Марианка. Кръгло джобно огледалце — Олег го намери на кораба, а после, вече на връщане, го подари на Мариана. Огледалото оказа огромно влияние върху живота в селцето. По-рано хората не можеха да се видят. Другите виждаха, а себе си не. Освен може би в някоя локва или в ципата на прозореца. А огледалото каза на хората истината — най-често тъжна. Възрастните се помнеха от онова време, когато са имали много огледала. Сега видяха колко са се променили, как са остарели и погрознели. Младите пък изобщо не се бяха виждали дотогава. И ето че трябваше да оформят мнение за себе си. Мнението на Мариана например се промени в отрицателна посока. Когато видя в огледалцето скулестото загрубяло лице с хлътнали бузи, остра брадичка и напукани устни, цялото на сини точки от ухапвания на търкултрън и с два големи белега на шията, тя разбра, че е грозна и никога на никого няма да се хареса. Дори не забеляза големите си сиви очи, дългите черни мигли, буйната жива коса, подрязана късо и не твърде равно. А Лиз, напротив, реши с помощта на огледалото, че е много красива, почти като Ана Каренина. Започна да носи плитка, а после си намаза миглите със сажди, за да бъде още по-хубава. Именно Лиз открадна огледалото от Мариана. Просто не можеше да живее без него. Мариана даваше огледалото на всички желаещи — а те бяха много. Лиз каза, че огледалото се е загубило. Всички много се натъжиха, а след два дни сляпата Кристина, която живееше с Лиз, долови с изострения си слух, че Лиз се върти пред огледалото. Нахвърли се да я бие със съсухрените си юмручета и заплака от обида, че Лиз е толкова лоша, а после я накара да върне огледалото на Мариана и всичко да си признае. Лиз го отнесе и каза, че го намерила паднало зад леглото. А на другия ден, докато седеше отвън пред вратата, Кристина подвикна на минаващата Мариана: