Кир Буличов - Селцето

— Глупак! — каза Лик. — Това чудо щеше да те изсмуче. Кой ходи из гората с вирнат нос? За Индия ли си тръгнал?

Казик премълча. Беше успял да изтръгне петата си от лепилото. Потече кръв. Той бръкна в торбата за балсама. После каза:

— Жалко за ботушите.

Намазаха петата с балсам, превързаха я и Казик стигна до селцето на раменете на Дик. Не беше лесно. Дик носеше и торбата с мехури от мустанги, но той беше силен и всички го знаеха. Затова търпеше. Казик също мълчеше, макар че кракът го болеше и после, в селцето, две седмици подскача на един крак.

Приключението с Казик стана причина за важни събития. Първия тласък към тях дадоха думите на Казик. Тогава той седеше на леглото и гледаше как неговата втора майка му шие ботуши. Вайткус още сутринта донесе скроените парчета — той ги изрязваше от рибешка кожа, а голямата Луиза ги съшиваше. Работата беше първобитна, макар че Мариана донесе от „Полюс“ истински игли. Тя не намери конци, затова се налагаше, както и досега, да използват влакнести стъбла от водорасли, а те бяха доста дебели и прекалено къси, та непрекъснато се налагаше да ги снаждат. Луиза мърмореше както винаги, защото мразеше шиенето, за което в селцето губеха толкова много време. Казик дълго я гледа, а после каза:

— Като оздравея, ще ида в гората да домъкна онази гад.

— Каква гад? Защо? — не разбра Луиза.

— За шиене.

— И как ще шие тази твоя гад?

— Ти не разбираш — каза Казик. — Тя няма да шие, а ще лепи.

Луиза не обърна внимание на думите му, но Казик беше упорито момче. Щом се вдигна от леглото, той изкуцука при Старика и го помоли да му даде някоя непотребна мрежа. Старика ловеше с мрежи риба в езерцата зад блатото, мрежите често се късаха, а той смяташе тяхното плетене за отлично успокоително средство и беше натрупал цяла камара. Като чу молбата, той избра най-голямата и най-здравата и дори се съгласи да вземе участие в експедицията за залавянето на гадта.

Заедно с тях тръгнаха доведената сестричка на Казик, Фумико, и най-големият син на Вайткус, добрякът Пятрас. И, разбира се, Дик.

Три дни пътешестваха из гъсталаците, докато накрая откриха лепилоплюещата гад. Казик я раздразни и гадта си изплю целия запас от лепило. След това не беше трудно да й метнат мрежата и да я отмъкнат до селцето. Само много внимаваха да не й потрошат краката.

Направиха й клетка и я хранеха с червеи и охлюви. Гадта се чувстваше отлично, омота клетката отвътре с паяжина и я смяташе за роден дом. Беше тъпа и мудна, а колкото до неприятната външност — в селцето бяха свикнали и с по-страшни изроди.

Нарекоха гадта Поплювко. Можеха да я нарекат паяк или краб, но тия имена вече бяха дадени на други същества.

Старика отдавна бе забелязал, че земният език постепенно се променя, приспособява се към новата действителност. Речниковият запас на децата се попълваше само от думите на шепа възрастни, целият останал свят на планетата беше безгласен. Затова езикът неизбежно обедняваше, макар че в училище Старика караше учениците да наизустяват стиховете, които помнеше той, а ако нещо не помнеше — викаше другите възрастни и заедно възстановяваха забравените текстове.

„Добре му е на земното дете — казваше Старика. — Родителите само се жалват — колко излишни думи натрупва в училище и на улицата, като гледа визор или пътува. А земното дете е щастлив човек. Отвсякъде го облива излишък от информация. И все във формата на думи. А ние какво имаме? Половин дузина възрастни, които използват хиляда думи.“

Олег не беше съгласен със Старика. Той смяташе, че езикът на новото поколение не обеднява чак толкова. Просто се променя. Защото децата често трябва да намират думи за явления и неща, които са неизвестни или безинтересни за възрастните. Налага им се не само да измислят нови думи, но и да влагат в старите ново съдържание. Веднъж Олег чу през стената как шестгодишният Ник Вайткус се оправдаваше пред Старика защо е закъснял за часа.

— Хванах на лъжицата три ягодинки — обясняваше той, — с цял нокът по-надълбоко от Арнис.

— Хайде, сядай — отговори Старика, като се престори, че го разбира. Но не разбираше.

А за Олег фразата беше пълна със смисъл. Не трябваше да се разшифрова, стигаше да се потопиш в света на децата от селцето, за който Старика, каквото и да говореше, имаше само най-обща представа.

А нещата стояха така: миналото лято ябълките, които растяха до оградата, бяха нападнати от „ягодки“ — мързеливи червени бръмбарчета, които висяха по клонките и без да бързат, прегряваха кората. Вайткус се мъчеше да ги изтреби, поливаше ябълките с разтвор от нещо като вар, дори с разредена чакалова отрова, но нищо не излезе — насекомите бяха издръжливи и упорити. А после в един прекрасен ден ягодките изчезнаха. Възрастните не забелязаха нищо, а Вайткус въздъхна с облекчение — едрите сладки плодове бяха източник на витамини за зимата. Дечурлигата обаче знаеха, че ягодките изобщо не са изчезнали, а са се превърнали в синкави остри шипове, които се закопаха в земята около оградата да изчакат края на зимата. Хлапетата наричаха тия шипове „ягодинки“, възрастните не виждаха никаква генетична връзка между ягодките и ягодинките. Шиповете притежаваха удивителна способност. Ако някое топлокръвно същество минеше наблизо, те изскачаха от земята и се стремяха да се забият в кожата и да оставят я нея микроскопично семенце, което се разтваряше в човешката кръв и затова беше безвредно. Но убождането бе доста болезнено. Момчетата си измислиха игра. Събуваха сандалите, чиито подметки Сергеев изрязваше от твърдите и еластични черупки на горските кокоси и които на детски език се наричаха „лъжици“, и дразнеха с тях шиповете. Шиповете се нахвърляха върху топлите подметки и се забиваха в тях. Печелеше онзи, който събереше най-много и най-дълбоко забити шипове. Играта беше увлекателна, но не съвсем безопасна, защото шипът можеше да се забие в ръката. Следователно загадъчната фраза на Ник означаваше просто, че е играл с Арнис и е победил.