Кир Буличов - Селцето

Името Поплювко бе измислено от Ирина, майката на Олег, и всички го приеха веднага. Само с една поправка. Възрастните наричаха неговото лепило както си се полага — лепило, а дечурлигата, както е редно, измислиха своя дума — плюйка.

Появата на Поплювко наистина облекчи шивачките. Още повече след двете открития на Вайткус, който установи, че лепилото на Поплювко се втвърдява далеч по-бавно, ако бъде смесено със слюнката от хобота. А Сергеев измисли как от втвърденото лепило да прави на струг чинийки и чашки. Ако в лепилото се прибавеше боя от цветните глини край блатото, съдовете ставаха разноцветни и много красиви.

През зимата Поплювко задряма и почти нищо не хапваше, а и лепило даваше съвсем неохотно. Добре, че Вайткус се беше досетил да събере запас от лепило в затворени съдове. С идването на пролетното затопляне Поплювко се съживи, почна да се вълнува и да плюе за щяло и нещяло.

Безкрайният преход към пролетта донесе хреми, бронхити и ревматични пристъпи. Майката на Олег лежеше с радикулит и той трябваше сам да притопля кашата и чорбата.

Олег вече се бе убедил, че лекарствата не действат на всички. Който вярва в тях, оздравява, а който не вярва, продължава да боледува. Вярно, тия изводи не се отнасяха към истинските лекарства, донесени от кораба. Но онези лекарства бяха против истинските болести, от които хората по-рано умираха — отравяне на кръвта, възпаление на белите дробове. Корабните лекарства бяха малко и ги пазеха. Егли Вайткус ги държеше в специално сандъче.

Майка му имаше цял запас от всевъзможни гърненца, дървени похлупаци и кутийки със сушени билки и мазила. Ето и сега, макар че беше много гладен, Олег най-напред затопли вода и разреди в нея парещата смес за разтривки. В колибата беше почти съвсем тъмно, само глинената лампа гореше на масата, майка му лежеше под кожените завивки. Тя каза:

— Ти си хапни, аз ще потърпя. Цял ден търпях. Лежах си сама у дома и търпях. Мислех си, че може по-рано да се прибереш.

— Сега, мамо — каза Олег, — сега ще стане готово и ще те разтрия.

— Не, първо хапни — отговори майка му. — Сега си нужен човек, всичко зависи от теб. Изглеждаш побледнял, измършавял. Ще потърпя, не се безпокой. Какво толкова може да ми стане, просто радикулит, от него още никой не е умрял.

Зад стената при Старика нещо падна. Отдавна можеха да се разделят, да построят нова колиба или Старика да се премести в празната срещу Вайткус. Но бяха свикнали да живеят заедно — Старика, Ирина и Олег, които не бяха едно семейство, но често се хранеха заедно, пък и когато оставаха сами, Старика и Ирина водеха дълги разговори. Старика бе станал много приказлив, почти непрестанно говореше, трудно му бе да мълчи. Може би точно затова се занимаваше с училището, защото толкова обичаше да говори. А майката се оплакваше и роптаеше срещу живота. Беше й останал само страхът за Олегчо — да не падне, да не се разболее, да не го загуби. Олег скоро ще стане на двайсет, голям човек е, по цели дни седи при Сергеев в работилницата, правят необходими за селото вещи и непрекъснато проучват справочниците, които Олег домъкна от „Полюс“. Имат една идея — да възстановят връзката. Тогава ще могат от „Полюс“ да съобщят на Земята къде са оцелелите. Колко години вече селцето живее с надеждата да се върнат на Земята, но по-рано надеждата беше плаха и абстрактна, а сега стана реална. Майката на Олег повтаряше, че ако оцелелите след катастрофата специалисти и инженери не са успели да настроят връзката, то какво могат да направят едно момче и един стар инвалид? Всъщност тя се боеше, че на Олег пак ще му се наложи да върви към превала, където лежи разбитият „Полюс“. Веднъж Олегчо успя да се върне, а втори път не ще успее. Но нима е по-добре цял живот да гасне в това смрадливо селце сред главоноги и мухи, когато съвсем наблизо е надвиснала страшната гора, пълна с чудовища и убийци? Не, тя не знаеше кое е по-зле, всичко беше по-зле.

Олег донесе настойката, все пак той е добро момче, най-доброто в селцето. Той много порасна тази зима, колко би се радвал баща му, че е отгледала такъв син.

Олег разтри гърба на майка си. Докосването на парливата течност беше приятно, защото означаваше живот. Тялото й още живееше и чувстваше, а синът й имаше твърди, топли длани и умееше да разтрива гръб — толкова пъти го бе правил през последните години, голямо щастие е да има на света ръце, които ти носят добро. Ирина тихо заплака от тази неочаквана радост, а иззад стената долетя гласът на Старика: