Кир Буличов - Селцето

Ловците тръгнаха на разсъмване. В гората не срещнаха нищо интересно. През онези дни всички още живееха със спомена за удивителния поход до превала и затова мълчаливият Казик не приличаше на себе си — изтормози Дик с въпроси. Той безшумно и леко крачеше до него, без да гледа в краката си, прескачаше живите корени, понякога се навеждаше да захлупи с мазолеста длан някоя сладка гъбка и в движение да я метне в устата си, друг път се стрелваше настрани, за да подуши нечия следа, но веднага се връщаше с поредния въпрос:

— Целият ли е от желязо?

— От сплав.

— И по-голям от селцето?

— Колкото оградата. Не, по-голям.

— И кръгъл?

— Маугли, нали вече ме пита за това.

Дик не обичаше да разговаря в гората. В гората се чува надалече. Ти самият трябва да слушаш в гората. Казик не се притесняваше от подобни съображения. Все едно, той чуваше по-добре от който и да било звяр.

— И пак ще питам — отговаряше упорито Казик. — Обичам да питам. Другото лято ще ме вземеш ли, като тръгнеш към „Полюс“?

— Непременно. Ако се държиш добре.

Казик изсумтя презрително. Той се държеше така, както смяташе за необходимо.

— Искам да полетя към звездите — каза Казик. — Звездите са къде-къде по-големи от нашата гора, от цялата тази земя. Знаеш ли къде ще отида, когато се върнем на Земята? Ще отида в Индия.

— Защо? — учуди се Дик.

— Така… — Казик изведнъж се смути. — Искам.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Аз бих останал тук — каза изведнъж Дик. Пред никого не бе споменавал това.

Казик мълчеше. Изведнъж се засили и скочи на един нисък хоризонтален клон. Пресегна се нагоре, смъкна орехово гнездо и го пъхна в торбата си.

— Довечера ще ги изпечем — каза той, скачайки на земята.

Дик се намръщи. Беше недоволен от себе си. Трябваше той да види гнездото с орехи. За Дик гората беше бойно поле, на което той винаги се стремеше да побеждава. В гората се спотайваха опасности, които трябва да преодолееш или заобиколиш, в гората се криеше плячка, която трябва да догониш, хищници или смъртоносни твари, които трябва да убиеш, за да не убият теб. За Казик гората бе роден дом, може би дори по-истински от селцето, защото самото съществуване на селцето беше чуждо за този свят и гората се примиряваше с него само защото хората се оказваха по-умни и по-хитри. Казик разбираше гората и затова не се боеше от нея. Той не се бореше с враговете. Ако беше по-силен, прогонваше противника. И отстъпваше път на по-силния. Но и не чувстваше някаква особена любов към гората, както нямаше чувства към въздуха или водата. Всичките му мечти, мисли, надежди бяха свързани с онзи свят, който живееше в разказите на възрастните, в паметта на Луиза и Старика. Онзи свят на звездите и космическите кораби, където го чакаше Земята, му беше формално познат по-добре, отколкото на когото и да било друг жител на селцето. Само че никой не се досещаше за това. Защото Казик помнеше всичко, което говореше за Земята Старика, всичко, което бе чувал от разговорите на възрастните. Той знаеше височината на Еверест и датите от живота на Александър Македонски, атомните тегла на всички минерали и дължината на Брахмапутра, момчешката му глава беше натъпкана с цифри и сведения, нямащи никакво отношение към полумрачния свят на селцето. Особено силно го запленяваше историята — безбройните поколения на Земята, всяко от които е живяло, воювало и строило, сменяйки предишното. Милиардите хора и милионите събития, свързани със сложно кълбо от отношения, превръщаха гората и селцето в някаква абстракция, нещо като скучен сън, който трябва да изтърпиш. „Цяла година ще ходя по музеите — казваше си той, — знам ги как се наричат: Ермитаж, Британски музей, Прадо, Пергамон…“ Но не споделяше това с никого. Защо да споделя?

Когато през лятото Мариана, Дик, Олег и Томас Хинд тръгнаха към превала, Казик мислено измина с тях целия път през планините. И много преди да си дойдат, той престана да яде и да спи — слушаше. Слушаше кога ще се върнат. Именно той ги посрещна на десет километра от селото, когато със сетни сили влачеха по калната земя импровизираната шейна, натоварена със съкровища от кораба.

Тихо и настойчиво той разпита всекиго поотделно какво са видели в кораба. Знаеше, че трябва да чакат идното лято, за да се върнат при „Полюс“, и трите години не му се струваха много време. Ще мине зимата, Олег и Сергеев ще измислят как да поправят връзката, ще настроят радиото и тогава Земята ще прати помощ.

Когато притъмня, а това стана около четири часа, Дик и Казик спряха да пренощуват в гъсталак от смрадливчета. Горските зверове избягват подобни места, но ако потърпиш, с миризмата се свиква. На другата сутрин откриха стадо мустанги, промъкнаха се към тях така, че насекомите да не ги усетят, и убиха няколко стари самци. Дик стреляше с арбалета, той винаги носеше бластера от кораба, но не го използваше, пазеше заряда. Казик уби само един мустанг. Неговата задача в лова беше друга — той гонеше самците към Дик така, че да не могат да излетят. Единия самец уби, като метна ножа, който му направи Сергеев — той беше направил ножове за всички в селцето от металната стълба.