Кир Буличов - Селцето

Понякога козелът изникваше на поляната и с тънък глас викаше козата на разходка. До самата ограда не идваше, страхуваше се от хората. Козата хукваше към портата и ако там нямаше никого, сама вдигаше резето и изчезваше за няколко дни. Тия разходки вече на три пъти дадоха плод и затова в обора живееха седем козлета на различна възраст.

От козето стадо нямаше кой знае каква полза, но козите станаха част от бита, доказателство за издръжливостта на селцето, развлечение за дечурлигата, които ги яздеха, макар че това не се харесваше на козлетата и подвизите на ездачите завършваха със синини. Разбира се, можеха да ги заколят и изядат — нали се случваше ловците да убиват диви кози. По средата на зимата, когато закъсаха с храната, Дик предложи сам да направи всичко. Но Мариана възрази и Старика я подкрепи. Дик сви рамене, той не обичаше да спори, и въпреки виелицата излезе в гората. Върна се късно вечерта с измръзнали пръсти на лявата ръка, но носеше малко мече.

Все пак имаше едно предимство от съществуването на козата. Тя се оказа изумителен пазач. И козлетата научи да пазят. Щом чужда твар припареше до оградата, козето семейство вдигаше такъв шум, че събуждаше цялото селце. Вярно, ако след това й се стореше, че заплахата е сериозна, козата хукваше да се скрие в първата попаднала къща. Там благополучно успяваше да изпотроши всичко и да изплюска каквото намери по тенджерки и чинии.

Добродушна и общителна по природа, козата мразеше само Поплювко. Сигурно някога се бе срещала с него. Не смееше да се приближи до клетката му, но от почтително разстояние тропаше, заплашително тръскаше гребен, блееше и настояваше селцето да бъде освободено от този отвратителен жител.

Пръв се запозна с Поплювко малкият Казик — сираче, осиновено от голямата Луиза.

Напролет Казик навърши тринайсет години, макар че не изглеждаше и на десет. Дребничък, жилав, с тъмна кожа, цялата на сини точки от търкултрън, ръцете изподрани, дълъг наклонен белег през челото. Наричаха го Маугли, защото гората му беше като роден дом. Ако другите деца можеха да бродят из гората, а при необходимост и да пренощуват, защото знаеха как да се укрият от хищниците в мекото разклонение на белия бор, то Маугли можеше да живее в гората цели седмици. Той вървеше през гората като стопанин. И всички го знаеха. Дърветата послушно отдръпваха клони от пътя му, гъбите се заравяха в земята, хищните лиани подвиваха опашки. Дори чакалите се бояха от миризмата му. Маугли никога не носеше арбалет в гората. Той умееше да мята ножа с такава сила и точност, че можеше да закове комар за дървото от петдесет метра.

В селцето Казик беше винаги тих и необщителен. Никога не плачеше и не се биеше. И никой не искаше да се бие с него, защото при всяко Казикване Казик изпадаше в студена ярост. Той не умееше да играе.

Отначало Луиза се боеше, че Казик е умствено изостанал. Но на училище ходеше послушно и макар че в час никога не проявяваше желание да отговори или да задава въпроси, предпочитайки да мълчи, докато другите шумно обсъждат нещо, той запомняше всичко. Старика твърдеше, че Казик има отлична фотографска памет. „На Земята — казваше той — от него би излязъл голям човек. Тук му липсва интелектуална храна. Това е безкрайно талантлив, но вечно гладен мозък.“ „Дай му всичко, което можеш — отговаряше голямата Луиза, — а после ще се върнем на Земята и други ще му дадат останалото.“

Идол, покровител и верен приятел на Казик беше Дик. И затова, че Дик беше горски човек. И затова, че двамата бяха сираци. Дик едва помнеше родителите си. Казик загуби своите по време на епидемията, когато беше съвсем малък. Той никога не наричаше Луиза „мамо“, Фумико, второто осиновено дете на Луиза, я наричаше своя майка, а Казик само „Луиза“.

През есента, скоро след завръщането от планините, където лежеше разбитият „Полюс“, Казик и Дик бяха в гората. Отиваха да ловуват далече на юг, на двайсетина километра от селцето. Там се преселват наесен стадата мустанги. Месото на мустанга не става за ядене, дори чакалът не му посяга. Но мустангите имат удивителен въздушен мехур. Животното го надува, когато се спасява от преследване. Тогава от сухо, кльощаво и донякъде подобно на кон насекомо мустангът се превръща в блестящ балон и излита във въздуха. Мехурът му е еластичен и здрав. От него се правят покрития за прозорците, торби, чанти, мехури за вода и много други полезни неща. А напоследък момичетата от селцето са си измислили нова мода — леки наметки в преливащи цветове — и тичат с тях като водни кончета.