Кир Буличов - Селцето

— Кой ще мъкне всичко това? — попита свадливо Дик. — Знаеш ли колко сняг има на превала?

Той вече пак се чувстваше главен. От колана му стърчеше дръжка на бластер. Но, разбира се, не бе хвърлил арбалета.

— Ще се справя — каза Олег и хвърли торбата на снега. — Да вървим, Марианче. Ще послушаш гласа. Още повече, че съм забравил най-важното. В лазарета има ли малък микроскоп?

— Да — каза Мариана, — дори не само един.

— Добре — каза Дик. — Тогава идвам и аз.

Тримата се впрегнаха в шейната и я влачиха първо нагоре по стръмния склон на котловината, после по платото, после надолу. Валеше сняг и им беше много трудно да вървят. Но не беше студено. И имаше много храна. Не изхвърляха празните кутии.

На четвъртия ден, когато започнаха да слизат по клисурата, където течеше ручеят, те изведнъж чуха познато блеене.

Козата лежеше под една скална козирка до самата вода.

— Чакала ни е! — викна Мариана.

Козата беше тъй измършавяла, че изглеждаше все едно ще умре всеки момент. Три пухкави козленца се боричкаха около корема й, опитваха да се доберат до цицките.

Мариана бързо отметна покривалото на шейната и започна да търси в торбите с какво да нахрани козата.

— Гледай да не я отровиш — каза Олег.

Козата му се стори много красива. Той й се радваше. Почти като Мариана. И дори Дик не се сърдеше, той беше справедлив човек.

— Добре, че ми избяга — каза той. — Сигурно щях да те убия. А сега ще те впрегнем.

Всъщност така и не успяха да впрегнат козата. Тя надуваше хобот и врещеше така, че скалите трепереха, а козлетата също се оказаха кресливи създания и се вълнуваха за майка си.

Така продължиха нататък: Дик и Олег теглеха шейната, Мариана я крепеше отзад, за да не се преобърне, а последна вървеше козата с малките си и мрънкаше — вечно й се ядеше. Дори когато слязоха до гората и там имаше гъби и коренчета, тя пак просеше кондензирано мляко, макар че също като пътешествениците още не Знаеше, че това бяло сладко нещо се нарича кондензирано мляко.

Затоплянето се задържа цели две седмици.

Според календара още бе рано за пролет, но всички се надяваха да няма повече студове.

Селцето имаше двоен календар. Единият бе местен, определяше се от смяната на дните, от идването на зимата и лятото. Вторият бе земен, формален. Като закон, на който никой не се подчинява.

Отдавна, преди почти деветнайсет години по земния календар и шест по местния, когато остатъците от оцелелите след гибелта на „Полюс“ стигнали до гората, Сергеев изсякъл първия знак върху стълба, забит зад крайната колиба. Един знак — един земен ден. Трийсет или трийсет и един — един земен месец.

Постепенно календарът се превърна в цяла гора от стълбове с белези. Над нея издигнаха навес да я пази от дъжда и снега. Белезите бяха разни. Едни по-дълги, други по-къси. До някои от тях имаше допълнителни знаци. Знаци за смърт и за раждане. Знаци за епидемии и големи студове.

Когато Олег бе малък, тези стълбове му се струваха живи и всезнаещи. Те помнеха всичко. Помнеха, че не е научил урока по география или е обидил майка си. Веднъж Мариана призна пред Олег, че също се страхува от стълбовете. А Дик се разсмя и разказа, че искал да изстърже един лош знак, но Старика го хванал и му се накарал.

Календарът на Сергеев беше лъжлив. Всички го знаеха. Дори двойно лъжлив. Първо, денонощието тук е с два часа по-дълго, отколкото на Земята. Второ, в годината тия денонощия са повече от хиляда. Кратко лято, дълга дъждовна есен, четиристотин дни зима и студена, също дълга пролет. Цялата тая досадна аритметика се превърна в своеобразен водораздел между по-възрастните, дошли от кораба, и младото поколение. Младите приеха местната година такава, каквато си е. Иначе къде ще му излезе краят, ако есента е една година и зимата — също година.

Затоплянето се разтегли цели две седмици. Снегът спадна, нашари се с голи места. Склонът на гробищния хълм, обърнат към селото, стана кафеникав — повярвали, че е дошла пролетта, младите стръкове на лишеите се надигнаха и зашаваха. Единствената улица на селцето се превърна в дълга ивица кал. Отвъд къщите ивицата се раздвояваше — тесният канал отиваше към портата на оградата, десният стигаше до работилницата и бараките. Вдясно от работилницата, пред козарника, се образува дълбока зелена локва. Сутрин козлетата разбиваха с острите си нокти тънкия лед и ровеха из калта да търсят червеи. После почваха да играят, да се бият, да пръскат навсякъде, падаха в кишата, размахваха крака — също приветстваха подобието на пролет. Само козата на име Коза, матриархът на това семейство, разбираше много добре, че до пролетта е още далече. Тя висеше часове наред до работилницата, откъдето полъхваше топло, а когато търпението й се изчерпваше, почваше да търка бронята си в стената. Работилницата се тресеше, Олег изскачаше навън и пъдеше козата с тояга. Щом го видеше, тя се изправяше на задни крака, развълнувано размахваше предните, надвисваше над Олег и тъничко блееше от радост. Беше убедена, че нейният любимец се шегува. Тогава Олег викаше на помощ Сергеев. „Я хайде, мадам — казваше страховито Сергеев, — да се връщате към майчинските си задължения. Децата ви са безпризорни.“ Козата се отдалечаваше, без да бърза, подмятайки зеления си задник. Не се връщаше при „безпризорниците“, а отиваше до оградата и оставаше там с надеждата да се появи нейният приятел — стар козел единак, висок над три метра в гръбнака, окичен с остри костени плочки.