Кир Буличов - Селцето

Сега корабът окончателно принадлежеше на Олег. Дори след като се върне в гората, той винаги ще тъгува за кораба и ще се стреми обратно насам, както се стреми Старика и както се стремеше Томас. И в това също нямаше нищо лошо, то бе победата на Старика, който не иска израсналите в селото да станат част от гората. Сега Олег окончателно разбра защо и как разсъждава Старика и думите му добиха смисъл, който можеше да се осъзнае само тук.

Олег се досети да отметне плота на масичката, там от вътрешната страна имаше огледало. Той бе виждал отражението си в локва. Но никога не се бе виждал в голямо огледало. И като се гледаше, осъзнаваше раздвоението, но това раздвоение не беше противоестествено — та нали там, зад отворената врата, току-що е бил той, мъничкият Олег, дори не си е допил млякото. А ето че стои пред огледалото с мундира на баща си. Разбира се, сега изобщо не прилича на баща си, Защото лицето му е загрубяло от вятъра и студа, с обтегната потъмняла кожа, с ранни бръчки от недохранването и суровия климат, и все пак това е той, Олег — израснал, върнал се да облече мундира и да стане член на екипажа на кораба „Полюс“.

В бюрото Олег намери бележника на баща си, половината страници бяха празни, най-малко сто бели листа, цяло съкровище за Старика. Ще може да учи децата, като рисува на хартията разни неща, които никога не са виждали. Нали, когато пораснат, непременно ще трябва да се върнат при кораба! Освен това намери няколко цветни картинки с изгледи от земни градове и също ги взе. Някои неща бяха неразпознаваеми и Олег реши засега да не ги пипа — разбираше, че връщането към селцето ще бъде трудно. Но едно нещо взе, защото веднага се досети какво е и разбра колко щастливи ще бъдат Сергеев и Вайткус, който му рисуваше това нещо на влажната глина и много пъти повтаряше: „Никога няма да си простя, че никой от нас не взе бластер. Нито един от нас.“ „Напразно се обвиняваш — отвръщаше му Старика, — затова трябваше да се върнем на мостика, а там имаше смъртоносна радиация.“ Оказа се, че бластерът на баща му е лежал в бюрото.

Дръжката легна надеждно върху дланта му. И за да провери дали в бластера има заряд, той го насочи към стената и натисна спусъка — от бластера излетя мълния и опърли стената. Олег зажумя, но след това още цяла минута в очите му продължаваха да танцуват искри. И Олег излезе в коридора с бластера в ръка: сега беше не само господар на кораба, но и получи възможност да разговаря с гората от позиция на силата. Не смейте да ни закачате!

В коридора Олег спря и се замисли. Искаше му се да отиде в навигационния отсек или в свързочния възел, но по-разумно беше да се върне в склада, защото, ако Дик и Мариана бяха вече там, щяха да се тревожат.

Олег бързо тръгна назад, но завари склада пуст. Никой не бе влизал в него. Добре тогава, ще отиде да ги събуди. Освен това, макар да не си го признаваше, Олег много искаше да им се покаже с мундир на космонавт, да им каже: „Ще проспите всичко на света. А е време да отлитаме към звездите…“

Този път той прекоси хангара направо, обратният път се оказа много по-кратък, отколкото бе предишния ден, вече бе свикнал с кораба. Отпред се показа ярка светлина — външният люк беше открехнат. Бяха забравили да го затворят. Макар че тук това нямаше значение, на такава височина едва ли се въдят зверове, какво ще правят тук?

Олег замижа и постоя така около минута, докато очите му свикнаха със слънчевата светлина. Слънцето грееше високо в небето, нощта отдавна бе минала. Олег отвори очи и се изплаши.

Нямаше никакви следи от Дик и Мариана: през нощта снегът бе изравнил и загладил всичко, сняг без нито едно тъмно петно.

— Хей! — каза Олег. Каза го с половин уста. Цареше такава тишина, че не посмя да я разбуди.

И в същия миг Олег забеляза как нещо се размърда на двайсетина метра от кораба. Там имаше нисък и полегат снежен хълм. И някакъв звяр — бял, почти сливащ се със снега, какъвто Олег виждаше за пръв път, подобен на гущер, само че мъхнат, дълъг около четири метра — разравяше този хълм предпазливо, сякаш се боеше да не подплаши плячката си. Олег гледаше звяра като омагьосан и чакаше да види какво ще стане по-нататък, той не свързваше бялата преспа с нощувката на Дик и Мариана. Дори когато лапите на звяра разровиха снега и там се показа тъмното петно на палатката, той продължи да стои неподвижно.

Но в този момент Дик се събуди, в просъница той бе чул как се върти звярът над тях, а носът му бе доловил чуждата опасна миризма. И с изваден нож Дик се хвърли навън изпод палатката, но се заплете в одеялата. На Олег му се стори, че снежната преспа внезапно оживя и изхвърли нагоре снежен фонтан. Звярът обаче ни най-малко не се изплаши от тоя взрив, а напротив, убеди се, че не е сбъркал в местоположението на плячката. Сграбчи с ноктестите си лапи кълбото от кожи и се помъчи да го притисне към земята, да го удуши, като ръмжеше и се радваше на находката.