Кир Буличов - Селцето

— Не е толкова важно — каза Дик. — Да вървим. Не може вечно да се шляем насам-натам. Ами ако тук няма храна?

Странно, помисли си Олег, на мен пък съвсем не ми се яде. Толкова отдавна не съм ял, а не ми се яде. От нерви е.

След десет крачки видяха още една ниша, но нейното стъкло беше строшено. Мариана протегна ръка.

— Не бива — каза Дик.

— Аз знам по-добре, усещам ги. А тези са мъртви.

Тя докосна едно клонче и листата се разпаднаха на прах.

— Жалко — каза Мариана. — Жалко, че няма семена, можехме да ги посадим край селцето.

— Надясно са складовете — каза Олег. — Хайде да видим какво има там.

Завиха надясно. Насред коридора лежеше скъсан полупрозрачен чувал, от него се бяха търкулнали няколко бели кутии — явно докато хората са бягали от кораба, чувалът се е разкъсал.

Това беше странно, вълшебно пиршество. Отваряха кутиите. Дик с ножа, а Олег се досети, че става и без нож, ако натиснеш края на кутията; опитваха какво има в тубите и кутиите. И почти винаги то се оказваше вкусно и непознато. И не им беше жал за кутиите, защото там имаше цели стаи, пълни със сандъци и контейнери, там имаше милиони кутии и всякакви други продукти. Пиха кондензирано мляко, но го нямаше Томас да им каже, че това е мляко. Гълтаха шпроти, но не знаеха, че са шпроти; изстискваха от тубите конфитюр, който им се струваше прекалено сладък; дъвчеха брашно, без да знаят, че е брашно. Мариана се притесняваше, че са освинили всичко и на пода е мръсотия.

После ги налегна дрямка — очите им сами се затваряха, сякаш цялата умора от последните дни бе натегнала върху плещите им. Но все пак Олег не успя да придума спътниците си да останат в кораба и да спят в него. Двамата си тръгнаха заедно и щом стъпките им стихнаха в коридора, Олег изведнъж се изплаши и едвам се удържа да не побегне след тях. Той разбута кутиите, легна на пода и спа дълги часове, но тук, в кораба, времето беше спряло и нямаше как да го уловиш. Олег спа без сънища, без мисли, дълбоко и спокойно, далеч по-спокойно от Мариана и Дик, защото дори при тази умора Дик на няколко пъти се събуди през нощта да се ослушва дали няма опасност. Тогава стреснато се събуждаше и Мариана, която бе сгушила глава на гърдите му. Двамата се бяха завили с всичките одеяла и с палатката и не им беше студено, защото вечерта заваля обилен сняг, затрупа палатката и я превърна в преспа.

Олег се събуди преди онези, които спаха навън, защото премръзна. Дълго подскача, за да се стопли, после хапна. Чувството беше удивително: да не мислиш дали ще ти стигне храната — отдавна не го бе изпитвал. Коремът го наболяваше. Можеше да ме боли и по-силно, помисли си Олег. Срам го беше да гледа останките от пиршеството и той избута в ъгъла на стаята празните и полупразните кутии. „Трябва да вървя нататък — помисли си той. — Дали да повикам другите? Не, сигурно още спят.“ Струваше му се, че неговият сън е траял само няколко минути.

Ще поогледа малко, после ще излезе навън да ги събуди. В кораба няма никого, отдавна няма никого, тъй че няма от какво да се страхува. Трябва да тръгваме обратно, каза си той, скоро снегът ще засипе превала. А ние тук спим. Нима може да се спи тук?

Като истински горски жител Олег се ориентираше отлично навсякъде. Дори в кораба. Не го беше страх, че ще се загуби, и затова спокойно тръгна по рампата, водеща нагоре към жилищните помещения.

Едва след час намери каютата с кръгла табелка 44. Не защото беше трудно да я намери, просто се разсейваше по пътя. Първо попадна в каюткомпанията, където видя дълга маса и много му харесаха сложените по средата забавни солници и пиперници; той дори прибра в торбата по една от тях, помисли си, че майка му ще се радва, ако й занесе такива неща. После дълго разглежда фигурите на шаха — явно при удара кутията бе паднала на пода и се бе строшила, а те лежаха разпръснати по килима. Никой не му бе разказвал за шахмата и той реши, че това са скулптури на неизвестни за него земни животни. И разбира се, удивителен беше самият килим — той нямаше шевове, значи беше направен от кожата на едно животно. Кое земно животно е толкова голямо, и при това има тъй странни шарки по кожата? Трябва да е морско животно. Егли разказваше, че най-големите животни живеят в морето и се наричат китове. Олег видя още много вълшебни и тайнствени неща и към края на оня час, който му трябваше, за да се добере до четирийсет и четвърта каюта, беше изпълнен с впечатления. А трупащите се впечатления предизвикваха отчаяние от собствената му тъпота, от неспособността му да разбере кое какво представлява и от това, че Томас не бе стигнал до кораба, за да му обясни.