Кир Буличов - Селцето

Преди шестнайсет години Олег и Дик са били на по-малко от две години, а Мариана още не е била родена. И те не помнеха как изследователският кораб „Полюс“ е кацнал тук, в планината. Първите им спомени бяха свързани със селцето, с гората; те опознаха нравите на хитрите червеникави гъби и хищните лиани, преди да чуят от възрастните, че има звезди и друг свят. И гората беше за тях много по-разбираема от разказите за ракети или къщи, в които могат да живеят по хиляда души. Законите на гората, законите на селцето, възникнали от необходимостта да се съхранят шепа хора, неприспособени към този живот, се мъчеха да изтласкат от паметта им Земята и наместо памет да възродят само абстрактната надежда, че някога ще ги намерят и всичко това ще свърши. Но колко трябва да се търпи и да се чака? Десет години? Вече минаха десет години. Сто? Това означава, че ще намерят не теб, а твоя правнук, ако изобщо имаш правнук, и ако той, а и цялото селце успее да просъществува толкова години. Надеждата, която крепеше по-възрастните, не съществуваше за второто поколение — тя само би пречила на младите да живеят в гората, но бе невъзможно да не им я предадат, защото дори смъртта не е толкова страшна за човека, ако знае, че родът му ще продължи. Смъртта става окончателна в момента, когато с нея загиваш не само ти, но и всичко, което те е привързвало към живота.

Затова и възрастните, и учителят — всички, кой както можеше, се стараеха да възпитат в децата чувството за принадлежност към Земята, мисълта, че рано или късно заточението ще свърши. А като по-реална степен за връзка със света оставаше корабът отвъд превала. Той съществуваше, можеше да бъде достигнат, ако не през тази хилядодневна, безкрайно студена година, то през следващата, когато децата ще пораснат и ще могат да стигнат до превала.

Дик, Олег и Мариана слизаха в котловината към кораба, той растеше, беше веществен и огромен, но си оставаше легенда като Светия граал и никой от тримата нямаше да се учуди, ако при първото докосване корабът се разпаднеше на прах. Те се връщаха към дома на своите бащи, който ги плашеше с това, че бе преминал в тази студена котловина от сънищата и легендите, разказани под бледите лъчи на светилника в колибата, докато зад пролуката на прозореца с опъната рибешка кожа ръмжи снежна виелица.

Съществуването на кораба възроди сънищата и легендите, като им придаде нов смисъл и свърза родените от въображението и следователно неточни картини с реалността на този гигант. Възрастните не разбираха това противоречие — за тях зад притчата как връхлетяла катастрофата, как настанали студ и мрак, зад разказа за пустите коридори, където постепенно гасне светлината и отвън нахлуват сухи снежинки — зад всичко това се криеха видимите образи на коридори и лампи, мълчанието на помощните двигатели и щракането на радиационните датчици. За слушателите — Олег и неговите връстници — разбираеми в този разказ бяха само снежинките, а коридорите заприличваха на горски гъсталак или тъмна пещера — нали въображението се храни само с видяното и чутото.

Сега те разбираха как са си тръгвали оттук хората — влачели децата и ранените, грабвали набързо каквото ще им потрябва на първо време, в онзи момент още никой не мислел, че ще им се наложи завинаги да живеят и да умрат в този студен свят — гигантските мащаби и невероятната мощ на космическата цивилизация вдъхвали дори тук лъжливата увереност, че всичко станало, колкото и трагично да изглежда, е само временна злополука, случайност, която ще бъде преодоляна, както винаги става със случайностите.

Ето го онзи люк.

Както разказваше Старика, на тръгване те го затворили, а аварийната стълба, по която слезли на снега, отнесли настрани, под една надвиснала скала. Това място беше отбелязано на картата, но не се наложи да търсят стълбата — снегът се бе поразтопил и тя лежеше с олющена тук-там синя боя, а когато Дик я вдигна, отпечатъкът й остана като бледосинкава рисунка върху снега.

Дик почука с нокът по едно от стъпалата.

— Лека е — каза той, — трябва да я вземем.

Никой не му отговори. Мариана и Олег стояха малко настрани и с отметнати глави разглеждаха тумбестия търбух на кораба. Той изглеждаше съвършено цял, готов още сега да полети по-нататък. И Олег дори си представи как се откъсва от котловината, издига се все по-бързо към синьото небе и се превръща в черно кръгче, точка в синевата…

Умората изчезна. Тялото му беше леко и послушно, а нетърпението колкото може по-скоро да надникне в утробата на чудовището се смесваше със страха завинаги да изчезне в затворената сфера на кораба.