Кир Буличов - Селцето

Олег прехвърли поглед към аварийния люк. Колко пъти Старика му бе повтарял: „Аварийният люк не е заключен, разбираш ли, само го затворихме. Качваш се до него по стълбата и най-напред измерваш нивото на радиация. Не би трябвало да има радиация, минали са шестнайсет години, но непременно го измери. Тогава радиацията беше една от причините толкова бързо да бягаме — студът и радиацията. Четирийсет градуса под нулата, отоплителните системи не работят, радиационен фон — не можехме да останем.“

Дик обикаляше около кораба и с върха на копието изчовъркваше от снега сандъци и кутии — много неща бяха изнесли от кораба, но се наложило да ги оставят.

— Е, какво — попита Олег, — да влизаме ли?

— Да влизаме — каза Дик, вдигна стълбата и я подпря до люка. После се изкатери по нея, пъхна в пролуката ножа на Томас и натисна. Ножът се счупи.

— Може би сам се е заключил? — попита отдолу Мариана.

— Съвсем останахме без ножове — каза Дик.

— Старика каза, че люкът е отворен — отбеляза Олег.

— Старика всичко е забравил — възрази Дик. — Не бива да се вярва на старци.

— Не става ли? — попита Мариана.

Облаци закриха слънцето и тутакси стана по-тъмно, по-обичайно.

— Чакай… — каза Олег. — Защо дърпаме люка към себе си, защо го бутаме навътре, като у дома? Ами ако вратата на кораба се е отваряла другояче?

— Слизай, какво спориш? — рече Дик. — Ще донеса камък.

— С камък няма да стане — каза Олег.

Вратата беше леко хлътнала в стената на кораба, потъваше навътре в обшивката. Ами ако опитат да я бутнат настрани? Така не се прави, но щом корабът лети, по-добре е вратата да не може да се отвори случайно. Олег каза на Дик:

— Дай ножа.

Дик хвърли на Олег счупения нож, пъхна ръце под мишниците си и затропа на място — беше замръзнал. Дори той беше замръзнал.

Заваля сух сняг. Бяха сами в целия свят, умираха от глад и студ, а корабът не искаше да ги пусне вътре.

Олег пъхна върха на ножа в пролуката и се помъчи да тласне вратата настрани. Тя изведнъж щракна и леко, сякаш бе чакала точно това, се отмести и изчезна в стената. Няма грешка! Олег дори не се обърна, та всички да видят колко е умен. Той бе решил задачата. Може и да не беше трудна, но другите не успяха да я решат. Олег пъхна ножа в колана си и извади датчика за радиация.

— Ой! — чу той гласа на Мариана. — Олег го отвори!

— Това е добре — каза Дик. — Качвай се, недей да стоиш!

Датчикът показваше, че няма опасност. Всичко беше наред.

— Там е тъмно — каза Олег. — Дайте факла.

Дори когато беше много студено през последната нощ, те не изгориха факлите. Факлите даваха малко топлина, но затова пък горяха дълго.

— Топло ли е вътре? — попита Мариана.

— Не.

Олег подуши въздуха. В кораба още тегнеше чужда, опасна миризма. Страшно бе да прекрачиш вътре. Но Олег изведнъж разбра, че сега той е по-главен от Дик, че Дик се страхува. Дик чаткаше с кремък, за да запали факлата. Трепна малко, почти невидимо на дневната светлина пламъче. Дик се изкачи до средата на стълбата и подаде факлата на Олег. Но не продължи нататък. Олег взе факлата и протегна ръка навътре. Отпред беше тъмно, под краката му започваше равен, леко грапав под. Олег каза високо, за да заглуши страха:

— Аз тръгвам. Вземете факли. И след мен! Ще ви чакам вътре.

Подът едва доловимо пружинираше под краката му като кората на живо дърво. Но Олег знаеше, че подът не е жив и че на Земята няма такива дървета. Стори му се, че отпред някой го дебне, и той застина. Но после разбра, че се връща собственото му дишане, отразено от нещо. Той направи още една крачка напред, пламъкът на факлата стана по-ярък и освети някаква стена, извита горе. Блестяща и светла стена. Докосна я. Беше студена.

"Ето ме у дома — помисли си Олег. — Имам си дом — селцето. Имам и друг, който се нарича "космически изследователски кораб „Полюс“„. Хиляди пъти съм го сънувал, но съвсем не такъв, какъвто се оказа в действителност. А съм бил тук. Дори съм се родил тук. Някъде в тъмните дълбини на кораба има стая, където съм се родил.“

— Къде си? — попита Дик.

Олег се обърна. Силуетът на Дик засенчваше отвора на люка.

— Ела насам — каза Олег. — Тук няма никого.

— И да имаше, отдавна щеше да е замръзнал.

Гласът на Дик отлетя по коридора. Олег му подаде факлата си, за да запали своята, после изчака Дик да отстъпи място на Мариана и да запали нейната факла.

С три факли веднага стана по-светло, само че беше много студено. Далеч по-студено, отколкото навън, защото там въздухът беше жив, а тук мъртъв. Коридорът завърши с врата, но Олег вече знаеше как да я отвори. В действията на Олег се появи увереност, все още не истинска увереност, но по-голямо единство с кораба, отколкото у другите, за които той изглеждаше като страшна пещера и ако не беше гладът, щяха да останат вън. Ако Томас бе стигнал с тях до кораба, всичко щеше да е другояче. Олег не можеше да поеме ролята на водач и тълкувател на тайните, но по-добре той, отколкото никой.