Кир Буличов - Селцето

Станаха рано, пийнаха малко вряла вода от разтопен сняг и доядоха сладките коренчета, от които гладът само се засили. Този ден се тътриха по-бавно от обикновено, дори Дик остана без сили.

Бедата бе там, че не знаеха дали вървят в правилната посока. На картата имаше нарисувани ориентири, но те не съвпадаха. Ясно защо: за последен път хората бяха минали тук през зимата, когато бе имало много сняг, в силни студове и мъгла, затова сега всичко наоколо изглеждаше съвсем различно.

Обзе ги отчаяние, защото превалът беше абстракция, в която не можеш да повярваш, както не можеш да си представиш звездното небе, ако не си го виждал и само си чувал за него. Олег съжаляваше, че е заспал и е изтървал звездите, но може би те щяха да се появят и тази нощ. Та нали облаците в небето вече са изтънели, понякога през тях прозира синева и наоколо е много по-светло, отколкото долу, в гората.

По пладне, когато всички съвсем грохнаха, Дик заповяда да спрат и започна да разтрива със сняг измръзналите бузи на Марианка. Тогава Олег видя отстрани на снега някакво синьо петно. Но дотам трябваше да се минат още стотина крачки и Олег премълча.

Когато най-после Дик каза, че е време да продължат, Олег посочи синьото петно. Тръгнаха към него, с всяка крачка все по-бързо.

Оказа се късо синьо яке от здрав и тънък плат. Беше замръзнало наполовина в снега и единият ръкав, натъпкан със сняг, стърчеше нагоре. Дик разрови снега наоколо, за да измъкне якето, а Олег изведнъж усети болезнено нетърпение.

— Недей — дрезгаво каза той, — за какво ти е? Скоро ще стигнем, разбираш ли, на прав път сме!

— Здраво е — каза Дик. — Марианка съвсем е замръзнала.

— Не ми трябва — възрази Мариана, — по-добре да вървим нататък.

— Вървете, ще ви настигна — упорито отвърна Дик. — Вървете!

Дик ги догони след петнайсет минути с якето в ръка, но Мариана не го облече, каза, че е мокро и студено. Най-важното обаче беше, че якето е чуждо и някой го е обличал. И ако го е съблякъл и хвърлил, значи е загинал. Всички знаят, че от превала са тръгнали седемдесет и шест души, а до гората са стигнали малко повече от трийсет.

През този ден не се добраха до превала, макар на Олег все да му се струваше, че той ще се появи всеки момент — сега ще заобиколим онзи ръкав на ледника и ще видим превала, сега ще минем сипея и ще видим превала. И изкачването ставаше все по-стръмно, а въздухът все по-малко.

Пренощуваха, или по-скоро изчакаха да свърши тъмнината, свити на кълбо, омотани с всички одеяла и покрити с палатката. Все едно, от студа нямаше как да заспят, само пропадаха в унес и пак се събуждаха, за да си сменят местата. От Мариана, която лежеше по средата, почти не идваше топлина, тя бе станала някак безтелесна и остра — пилешки скелет. Станаха в ранни зори, над тях имаше синьо звездно небе, но те не го гледаха.

После постепенно се съмна, облаците бяха прозрачни като мъгла и през тях светеше студено и ярко слънце, което също не бяха виждали никога, но те и него не гледаха. Влачеха се, заобикаляйки пукнатините в леда, сипеите и корнизите. Дик упорито крачеше най-отпред, избираше път, подхлъзваше се и падаше по-често от другите, но нито веднъж не отстъпи водачеството. И пръв излезе на превала, без дори да разбере, че точно това е превалът, защото склонът, по който се катереха, неусетно за погледа се изравни и се превърна в плато, а после видяха пред себе си планински зъбери. Хребет след хребет заснежени планински вериги, искрящи под слънцето, а след още час долу се разкри котловина, сред която, огромен дори оттук, от километрова височина, лежеше кръгъл диск с тъмен метален цвят. Дискът се беше врязал косо в снега точно насред котловината. Капитанът бе успял със сетни усилия да докара кораба дотук, когато след взрива в двигателния отсек приборите отказаха да работят. Бе приземил кораба тук сред виелицата, нощта и мъглата на злата тукашна зима.

Те стояха един до друг. Трима дрипави, изнемощели диваци с арбалети на рамо, с торби от животински кожи, окъсани, опърлени от студа и снега, почернели от глад и умора, три микроскопични фигурки в огромния, пуст и безмълвен свят гледаха мъртвия кораб, който преди шестнайсет години бе рухнал на тази планета. И никога вече нямаше да излети.

После започнаха да слизат по стръмния склон, като се хващаха за камъните и се мъчеха да не тичат по коварните сипеи, все по-бързо и по-бързо, макар че краката отказваха да ги слушат.

И след час вече бяха на дъното на котловината.