Кир Буличов - Селцето

Дик остана да дере мустангите: да изрежеш мехура, без да го повредиш, не е работа за малко момче, иска се майсторлък. Казик не го свърташе на едно място, той тръгна надолу край ручея да види дали там няма охлюви. От техните черупки правеха отлични чинийки и стъргалки — жените от селото ще му благодарят.

Казик измина около триста метра. Мислеше за вълшебната страна Индия, където на младини е живяла Луиза, прекрачваше портите на града с приказно име Хайдерабад. И изведнъж чу тих пукот, нещо се мярна пред очите му и в следващия миг Казик откри, че стои насред езерце, което само преди секунда не съществуваше.

Езерцето беше съвършено кръгло, с диаметър около три метра и дълбоко не повече от два-три сантиметра — тревичките и камъчетата стърчаха от него. Беше съвършено гладко и отразяваше облачното виолетово небе. Сякаш отгоре бе паднала огромна капка.

Казик застина. Както всеки горски жител, той не обичаше изненадите.

Гората бе настръхнала и мълчеше. Казик искаше да отстъпи и предпазливо започна да вдига крак. Но течността го държеше за ботушите от дебела рибешка кожа и пред очите му се втвърдяваше като стъкло.

Казик се разтревожи и свирна да повика Дик на помощ. Не се сети, че е отишъл далече и Дик няма да чуе. После пак застина, размишлявайки какво да направи. И тогава плътната стена от листа се размърда и от нея бавно изпълзя някаква твар, напомняща краб, на когото са смъкнали бронята и отпред са му прикрепили хобот. Тази твар беше непозната за Казик и нямаше име. Но от нея лъхаше заплаха. И момчето я нарече „гад“.

Отстрани на хобота, под тъпите калаени очи на гадта, имаше отвори, закрити с мембрани. Мембраните ситно трепереха и Казик интуитивно разбра, че трябва да се пази точно от тях. Затова когато мембраните се отдръпнаха и от скритите зад тях отвори изхвръкнаха две струи лепкава течност, Казик имаше готовност и макар че краката му бяха приковани към втвърдената локва, той се извъртя и приклекна. Течността шумно се пльосна върху локвата и потече по нея като вода по лед.

Гадта много се учуди, че не е улучила. Не беше свикнала жертвата да се държи така. Разклати глава, вирна хобот към небето, затропа с тънките си крехки крака — личеше, че е разярена.

Казик дори се усмихна, като видя как гадта закри отворите с мембраните и почна да се надува, да пъхти и да се напъва, после пак отдръпна мембраните, но вместо стегнати струи се изляха само някакви жалки капки. Гадта приседна на задни лапи — явно възнамеряваше да изчака и да размишлява, ако, разбира се, имаше с какво да размишлява. Казик пък трябваше да реши как да се измъкне от капана.

Засъхналото лепило стегна краката му. Беше ясно, че ще трябва да пожертва ботушите. Казик започна да измъква крака от тях. Сега трябваше да скочи около метър и половина настрани, като внимава да не докосне лепилото с голи пети. Гледайки Казик, гадта отново се развълнува. Тя опипа с нокътя на предния крак крайчето на лепилото и като разбра, че още не е засъхнало и няма как да спипа жертвата с голи лапи, бавно и неуверено размърда крака и тръгна около лепкавия капан да търси място, откъдето да се добере с хобота до Казик.

Казик скочи в обратната посока, така че да се приземи на ръце и да придърпа краката си. Почти успя, но голата пета на десния му крак докосна края на лепкавото езерце и я проряза остра, пареща болка. Опитвайки да се откъсне, Казик извика така, че сигурно го чуха дори в селцето, а гадта най-сетне съобрази, че плячката се е хванала, и припряно забърза към Казик.

Казик се извъртя, измъкна ножа и искаше да го метне по гадта, но разбра, че сега по-важно е да си освободи крака — не се знаеше дали ножът щеше да помогне против това същество. С бързи движения той се опита да отреже слоя лепило, но ножът само се плъзгаше по стъклената повърхност. И тогава, усещайки как хоботът на гадта се протяга към него, Казик замахна да среже петата си, не улучи и вдигна ножа, за да удари хобота, който вече беше съвсем наблизо и го облъхваше със студен кисел мирис.

И в този момент Дик стреля с бластер по гадта.

Дик не чу изсвирването, но чу вика за помощ и когато дотича, се изплаши за Казик. Той стреля, докато гъбестото тяло се превърна в черно димящо кълбо, а краката се разпаднаха като отчупени клони. Замириса на озон.

Казик с учудване огледа купчинката пепел, обкръжена от сухи съчки, и каза:

— Защо така? Жалко за пистолета.

Той за пръв път виждаше бластера в действие, но знаеше, че зарядът трябва да се икономисва.