Кир Буличов - Селцето

— Само да се доберем до платото — каза Олег, — нататък няма скали. Там е равно.

— Ще ме вземеш ли със себе си? — попита Мариана, гледайки втренчено Олег. Тя винаги гледаше втренчено човека, с когото говореше, и мнозина се притесняваха. Обикновено хората не те гледат в очите, когато разговарят с теб.

— Не знам — каза Олег.

— Втората страна на проблема — каза Сергеев — се състои в това как да направим балона. Засега нямам представа как.

— Аз също. Но ще измисля.

— Балонът трябва да е голям. Откъде ще вземем такова платно?

— А ако вържем заедно много мехури от мустанги? — каза Мариана. — Ще имаме грозд от балони.

— Не — каза Сергеев, — балоните ще останат да лежат на земята. Мустангът ги пълни с горещ въздух от тялото си, затова го повдигат.

— Правилно — съгласи се Олег. — Значи ще вземем много мехури от мустанги и ще ушием от тях голям балон.

— С конци ли?

— С лепило — каза Олег. — Имаме си Поплювко.

— Добре — съгласи се Сергеев, — приемаме засега тази версия. Но как ще закачиш гондолата за балона?

— Кое? — не го разбра Олег, който за пръв път чуваше тази дума.

— Люлка, кошница, в която да седят хората.

— А как са го правили на Земята? — попита Олег. — Сигурно може да се пришие към долния край на балона. Нали там трябва да има отбор, за да влиза топлият въздух.

— Не — спомни си Сергеев. — Запомнил съм много добре картинките от книгата на Жул Верн — покривали са ги с мрежа, а към нея прикрепвали коша.

— Е, мрежа ще направим — каза Олег.

— А как ще нагряваме въздуха?

— Като братя Монголфие — каза Олег, усещайки, че побеждава. — Ще направим печка… толкова ли не можем да измислим нещо?

В този момент откъм портата заблея козата, беше станало нещо. Заблея умерено. Ако имаше истинска опасност, щеше да врещи три пъти по-силно. Така че никой не се разтревожи. Но все пак трябваше да проверят. Сергеев погледна въпросително Олег. Олег каза:

— Отивам да видя.

— Добре — каза Сергеев, — че днес нещо се уморих. А за балона утре заедно ще помислим.

Олег се сбогува и тръгна към портата. Мариана го последва.

— Добре си го измислил — каза тя.

Вървяха покрай една дълга локва. В небето все още имаше мъничко светлина и затова очите им бързо свикнаха с полумрака. Прозорците на къщите бяха жълти — навсякъде светеха глинени лампи. Никой не излезе, макар че козата продължаваше да вдига врява. Всички знаеха, че няма нищо опасно.

Мариана се подхлъзна и хвана Олег за ръката. Имаше твърди пръсти. Той я погледна в профил — изящен нос и пълни устни. Олег се запита дали е красива. Майка му казваше, че Мариана е грозното патенце, което никога няма да се превърне в лебед. Вечното девойче. Майка му смяташе, че у Лиз има женска прелест. Може би говореше така, защото Олег никак не харесваше Лиз, а харесваше Мариана. Не би могъл да обясни защо е така — усещаше го само в отрицателен смисъл. Например, когато Мариана излизаше в гората заедно с Дик. Макар че не можеше точно да го формулира, това навярно не беше ревност, а по-скоро завист към Дик. Защото Дик беше по-висок, по-смел, по-силен и отличен ловец. Олег завиждаше на умението на Дик да стреля с арбалет и да хвърля нож, на способността му да проследи и убие дори най-силния звяр, на хладното му безразсъдство и най-вече на пълното му равнодушие към постиженията и мечтите на Олег. Те бяха недостъпни за Дик, той дори не опитваше да се ориентира в свързочните справочници или логаритмите. А това беше несправедливо и обидно. То обезценяваше стойността на знанията и уменията на Олег и той трябваше да се самоубеждава, че един ден ще докаже на Дик своето превъзходство в знанията и мъдростта, макар че всъщност му се искаше да го докаже в битка с чакал.

Понякога Олег започваше да тъгува за Мариана, искаше му се да чуе нейния глас или да срещне сивия й настойчив поглед. Но през последните месеци почти не общуваха, защото Олег беше много зает и се уморяваше до края на късия сумрачен ден. В селцето всички винаги бяха заети, дори и децата, всички се изморяваха освен сляпата Кристина и Лиз, която не обичаше да работи. Олег трябваше да разбере всичко написано за свръзката в книгите, които донесе от кораба. Трябваше да се върне и да съобщи на Земята, че са тук.

Козата тичаше покрай оградата и се мъчеше с блеене да пропъди седналия от другата страна самотен чакал — настръхнала бяла козина, зейнала черна паст. Ако чакалът прескочеше оградата, козата би се справила с него — един чакал не бе страшен за нея, тя бе два пъти по-голяма и по-силна, затова чакалът само се облизваше. А козата тропаше и го плашеше. Война на нерви.