Кир Буличов - Селцето

— Мълчи! — каза Олег на козата. — Върви да спиш.

Мариана подкара козата към козарника и я затвори там. А Олег взе камък от купчината, струпана до портата точно за тази цел, и замери чакала. Чакалът разбра, че вече няма работа тук, и изтича към гората.

Беше много тихо. Снегът се сипеше лениво и безмълвно. Олег потръпна от студ.

— Лека нощ — каза той на Мариана, която затваряше козарника. — Прибирам се, че ще замръзна.

— Лека нощ — каза Мариана.

Гласът й беше тъжен, но Олег не се вслуша в интонацията. Като се подхлъзваше по калта, той изтича към дома си да изобретява въздухоплаването.

Балонът се превърна в ябълка на раздора за цялото село. Идеята изглеждаше безумна и невероятно трудоемка. Тя изискваше всички жители на селцето да жертват своето време, необходимо за всекидневните грижи, в името на една хлапашка фантазия, от която нямаше да излезе нищо. Но Олег имаше съюзници.

Пръв го подкрепи Сергеев. Без да се меси в спорове, той прие да измисли и направи горелка. За щастие стъблата на чукундурестото дърво, с които отопляваха къщите, се състояха едва ли не наполовина от гъста смола. Те не миришеха много хубаво, когато горяха с жарки виолетови пламъци и изгаряха почти без остатък, но отдавна никой не обръщаше внимание на това. Сергеев направи преса, за да изстискват смола от стъблата — голяма икономия на тегло. А Старика, макар и с много мърморене, им даде стария микроскоп. Имаше си нов, който Олег донесе от „Полюс“, но пазеше и стария. От микроскопа направиха тръба за горелката и клапан за регулиране на пламъка.

Казик стана вторият му съюзник.

Балонът беше за него велико приключение. И то чисто земно. Нали само на Земята летят с балони. Казик тихо и любезно помоли един по един всички възрастни да му разкажат романа на Жул Берн „Пет седмици в балон“. Разсъждаваше така: всички са чели този роман, но отдавна, още като деца, и са забравили много подробности. Но ако поговори с всекиго, ако всеки преразкаже сюжета на романа, ще се получи сравнително пълна картина. Той дори изкопчи от разказвачите имената на героите и накара Старика да нарисува балон. Старика често рисуваше за учениците си картинки от земния живот. Първото поколение ученици — Дик, Лиз, Мариана и Олег — трябваше да се задоволяват с грубовати изображения, надраскани на земята или с въглен върху борова кора. През последната година на децата им провървя — появи се хартия и Старика, обзет от еуфорията на внезапно забогатял бедняк, пръсна значителна част от запасите си за картинки — недодялани, наивни, но съвсем истински картинки: Айфеловата кула, Кремъл в Москва, слон, лунният купол, първият локомотив, каравелата „Колумб“. Събраха се около петдесет такива картинки и децата можеха да ги разглеждат след всеки урок. Имаше една картинка, направена по молба на Казик и дори с негови поправки, защото, макар че не умееше да рисува, той знаеше за балона много повече от Старика. На тази картинка балонът се спускаше над африканската савана, а след него тичаха слонове и жирафи.

Точно нея донесе Казик, когато Олег реши да прави балон.

— На — каза той, гледайки Олег от долу на горе. — Тук има всичко.

Олег взе картинката и дълго я разглежда. Забеляза, че от коша виси въже с котва на края и си помисли, че непременно трябва да направят подобна котва.

Не се знае каква щеше да е съдбата на балона, ако не беше Казик. Пролетта едва започваше и мустангите, които не подозираха колко се нуждае Олег от въздушните им мехури, още не се бяха събудили от зимен сън. Трудно беше да се намери укритието им и Казик с вярната Фумико поне двайсет пъти излизаха из гората, докато не откриха зимното леговище на мустангите. Оказа се, че през зимата те дремят в големи ями сред боровата гора. Меките подвижни корени ги криеха от снега и студовете.

После възникна проблем с мрежата, която трябваше да обгърне балона и да държи коша. Водорасли за нея събираха Мариана и червенокосата Рут. Ръцете им подпухнаха от студа, в крайна сметка Линда забрани на дъщеря си да скита из блатата и Олег трябваше да зареже всичко и да се захване със събиране на водорасли. Вярно помагаха дечурлигата — децата на Вайткус и близнаците, които живееха при Старика — но работата бързо им омръзваше и те духваха нанякъде.

Още в ранни зори Мариана и Олег отиваха отвъд гробището и тръгваха по отъпканата пътека към блатото. С всеки ден трябваше да навлизат все по-навътре, те газеха до коляно в ледената вода, която пареше дори през непромокаемите панталони от рибешка кожа. Водораслите бяха здрави, налагаше се да ги режат. Жилавите, белезникави водни косми се изтръгваха от ръцете, а трябваше да ги подрязват от корен, за да са колкото може по-дълги. Краката им се подхлъзваха в тинята; лакомите, но за щастие все още вяли пиявици драскаха с нокътчета по панталоните; ококорените крабове панически бягаха, ако ги настъпиш случайно; понякога идваше любопитна ютия и тогава се налагаше да излязат на брега и да я чакат, докато пак се зарови в тинята.