Кир Буличов - Селцето

— Направете въжето по-късо — каза майка му.

Олег само се усмихна. Въжето бе изплетено от Лиз и Кристина. Той също им помагаше, макар че съвсем нямаше време. Олег разбираше, че Лиз върши това, за да му достави радост. На два пъти отиде привечер в къщата, където живееха Лиз и Кристина. Там слушаше как Кристина вечно се жалва и чака смъртта и заедно плетяха онова безкрайно въже. Можеше и да не ходи — изобщо не го биваше в плетенето. Лиз го гледаше, разсейваше се и търсеше повод да го докосне. Олег търпеше, слушаше празни приказки, мъчеше се да мисли за нещо друго, а накрая все пак не издържаше и избягваше у дома или в работилницата.

Олег знаеше, че ще излети пръв с балона, и никой не го оспорваше — балонът беше негова рожба, без упорството му нищо нямаше да стане. През последните дни Казик мълчаливо ходеше подир Олег и не можеше да се примири с мисълта, че собственото му пътешествие се отлага. Надяваше се на чудо, което да ги накара да го вземат в първия полет. Олег беше непреклонен. За това имаше не само разумни доводи, но и известна доза злорадство: „Никой не вярваше, че ще има балон, но той съществува. И е мой. Не, разбира се, общ е, заедно го направихме, но е мой. И с него ще полетя аз.“

Може би някои се досещаха за мислите на Олег, но никой не спомена за това.

Само Старика го каза. Сутринта, когато балонът трябваше да излети.

— Като Наполеон ли се чувстваш? — попита Старика.

— Защо? — каза Олег. — Никога не съм виждал Наполеон. Дори на картинка. И не знам какво е направил.

— Знаеш — отговори Старика.

Той гледаше Олег и му се любуваше. През Зимата младежът бе станал по-висок и широкоплещест, косата му потъмня, но си остана все тъй буйна. Да ти се прииска да заробиш пръсти в нея. А лицето му загрубя, изгуби момчешката мекота. Умно лице. Може би недостатъчно силно, но в заоблената брадичка и острите скули имаше вътрешна настойчивост. Приятно лице.

— Добре де, знам — усмихна се Олег. — Завоювал е половин Европа.

Той обу ботушите и провери дали добре прилепват към панталона. Вайткус казваше, че там горе ще бъде студено. Като в планините.

— Нима това не е достатъчно? — попита Старика.

Дотичаха близнаците, възпитаници на Старика — същества безгрижни, склонни към буен смях и необмислени лудории. Те, както и цялото селце, усещаха, че днес е тържествен ден, голям празник. И Олег, съвсем обикновеният Олег, който живее зад стената и има сърдита майка, днес ще полети към небето.

— Всичко това е прекалено просто — каза Олег. — Като математическа формула. Александър Македонски завоювал половината свят. Наполеон завоювал половин Европа. Юлий Цезар също завоювал нещо. Май беше Египет. Всички тези хора не съществуват. За мен зад тях дори не се крие понятие, смисъл. Вие ги виждате другояче. Виждали сте потретите им, чели сте книги за тях. За вас те са необикновени, а за мен — обикновени. Аз дори Европа не съм виждал.

— Е, чак обикновени не можем да ги наречем — възрази Старика. — Именно тяхната необикновеност привлича човешката памет. Добра, лоша, но необикновеност.

— За вас — да. Вие сте можели да мерите по тях съществуването си. Аз не мога. Когато бях на дванайсет години, изведнъж почна да ме мъчи този проблем. Какво означава „завоювал“? И аз попитах в клас: а имало ли е друг Наполеон, който е завоювал не половин Европа, а четвърт? И вие ми отговорихте, че разликата между завоевателите се състои само в продължителността на успехите им. Не е имало нито един, който да достигне крайната си цел.

— Помня — каза старецът. — И казах още, че онези, които са претърпели поражение в началото на пътя, остават неизвестни за нас, защото във всяко сражение има губеща страна. И всеки Наполеон стига до своето Ватерло, ако не загине преди това. Всичко помня.

— Именно — каза Олег и подскочи на място, за да провери дали е пристегнал добре облеклото. После взе манерката с вода и я преметна през рамо — Тъкмо това казвам. Завоюването е обичайното занимание на завоевателите. И всички те са еднакви. Но това е много чуждо и неразбираемо занимание. Също като търговията. За мен необикновен е онзи, който върши нещо за пръв път.

— Обективно си прав — съгласи се Старика. — Но аз те нарекох Наполеон не защото исках да те сравня със завоевател. Аналогията беше съвсем друга. Цялото село е излязло на улицата, защото днес излиташ със своя балон.

— Е, не бях сам.

— Днес действията на всички ни са подчинени на твоята воля, разбираш ли го, или не? И аз си представих такава картина… Не съм я виждал, но за разлика от теб мога да си я представя. Ранно утро. Началото на деветнайсети век някъде в Австрия или Прусия. Наполеон е пренощувал в малка чистичка странноприемница с аромат на ванилия. Събужда се от шум под прозореца и още не съвсем разсънен, отива да го отвори. Целият път и площадът на градчето са задръстени от каруци, фургони на пътуващи търговки, оръдейни впрягове. Вървят хора, цвилят коне — стълпотворение. И изведнъж Наполеон разбира, че в това всеобщо движение има нещо странно — то е започнато от някого, по някаква причина расте, набира сила… И тези войници чакат закуска край походната кухня не защото обичат да закусват точно по този начин, и тези оръдия излизат на площада не защото артилеристите си нямат друга работа — цялото това движение, цялото това сборище от човешки участи и съдби се разиграва по негова воля, волята на Наполеон, който цяла нощ е страдал от зъбобол и изведнъж му се приисква да закрещи през прозореца: „Веднага се прибирайте у дома!“.