Кир Буличов - Селцето

— Марианче, ще се справиш ли? — Дик не попита, а сякаш заповяда, като че имаше право да заповядва.

— Ще стигна дотам — каза Томас. — Ще стигна, не бойте се, приятели. Трябва да стигна… вървя натам вече от шестнайсет години.

И гласът на Томас беше горещ, бърз, сякаш пълен със сълзи.

— Тогава спи — каза Дик след дълга пауза, в която никой не се съгласи с него, но и никой не го разубеди.

А на сутринта спорът се прекрати сам по себе си. По много проста причина. Когато Олег стана пръв — главата го болеше, краката му бяха като дървени, гърбът му бе премръзнал до вътрешностите, — излезе от вдлъбнатината, примижа от ярката светлина, изтича зад скалата по нужда и видя върху бялата равнина на платото верига вдлъбнатини, които отначало дори не можа да разпознае като следи — сякаш някой бе притискал в снега големи бъчви.

Олег събуди Дик и двамата предпазливо тръгнаха по следите натам, накъдето сочеха отпечатъците от нокти. Дирята свършваше пред една отвесна скална стена — този звяр можеше да се катери и по скалите.

— Какъв ли е? — шепнешком попита Олег.

— Ако легне върху къща, ще я смачка — каза Дик. — Да можеше да ни падне на прицел.

— Безнадеждна работа — каза Олег. — Дори с твоя арбалет. Няма да му пробиеш кожата.

— Ще се постарая — каза Дик.

— Къде бяхте? — попита ги Мариана, която палеше огън. — Температурата на Томас е спаднала. Чудесно, нали?

— Добре е — съгласи се Олег.

Те разказаха за следите, защото Мариана така или иначе щеше да ги види. Но тя не се уплаши. Малко ли животни се въдят наоколо! Далеч не всички са зли и опасни. Животните си имат свои грижи.

— Сядайте да закусим — каза Мариана.

Томас изпълзя от палатката. Беше бледен и слаб. Държеше манерката. Докато сядаше до Олег, отвинти капачката и пийна малко.

— Трябва да се сгрея — дрезгаво каза той. — Някога лекарите са предписвали червено вино на слабите и болните.

Мариана се пресегна за торбата си.

Отвътре се търкулна гъба.

Торбата беше разкъсана, изподъвкана. И празна.

— Къде са гъбите? — обърна се Мариана към Томас. Сякаш той трябваше да знае къде са.

Дик скочи.

— Къде беше торбата?

— Толкова бях уморена — каза Мариана. — Мислех, че съм я пъхнала под палатката, а тя е останала навън.

— Къде е онова добиче? — тихо попита Дик.

— Да не си се побъркал? — развика се Мариана. — Може пък да не е козата.

— А кой? Ти ли? Томас? Или аз? Какво ще ядем сега?

— Имаме и месо — каза Мариана.

— Покажи го. Може и то да е изчезнало.

— Че защо й е на козата да яде месо? — каза Мариана.

Дик излезе прав. От месото бяха останали само двайсетина резенчета.

— Не се шегувам. — Дик вдигна арбалета си от снега. Козата сякаш разбра какво я заплашва и пъргаво отскочи зад скалата.

— Няма да ми избягаш — каза Дик.

— Чакай! — намеси се Олег. — Чакай, ако потрябва, ще го направиш. Има време. Нали Мариана иска да ги развъжда. Разбираш колко е важно това за селцето. Винаги ще имаме месо.

— За селцето е важно да не пукнем тук — отвърна Дик. — Без нас козата няма да иде в селцето. Тя също няма какво да плюска. Ще избяга.

— Не, Дик, моля те — каза Мариана. — Козата ще си има малки, разбираш ли?

— Тогава да се връщаме — каза Дик. — Свърши се нашият поход.

— Чакай… — намеси се Томас. — Все още решавам аз. Ако искаш, разрешавам ти да се върнеш. Ще успееш, не се съмнявам. Аз продължавам напред. Заедно с ония, които поискат.

— Аз продължавам — каза Олег. — Не можем да чакаме още три години до следващото лято.

— И аз продължавам — каза Мариана. — Дик също. Той не е лош, тъй да знаете. Иска да е добре за всички.

— Недей да обясняваш — каза Дик. — Все едно, ще я убия.

— За днес имаме храна — каза Мариана.

— Не би било зле да се върнем с козата. Може дори да я натоварим — каза Томас.

Томас отпи още малко коняк и разклати манерката. По звука личеше, че е останала съвсем малко огнена вода.

— Още един ден — каза Дик — и вече ще е късно за връщане. Това засяга най-много теб, Томас.

Мариана се разшета край огъня, бързаше да кипне вода. Бяха й останали към две-три шепи от сладките коренчета.

След два часа ходене Олег си помисли, че все пак Дик е бил прав. Вървяха без пътека по снежната целина, пътят водеше все нагоре, при това трябваше да заобикалят скали, да се провират през теснини, да пресичат ледници, въздухът беше парлив, остър, дъхът секваше. Олег бе свикнал с това, че никога не можеш да се наядеш до насита, но все пак не му се беше налагало да гладува — в селцето винаги имаше някакви запаси. А сега витаещият наоколо глад изведнъж се стовари върху него, щом стана ясно, че ги очакват цели дни без храна. И Олег с изненада усети, че гледа козата с въжделение, надява се тя да падне в някоя пукнатина, да се пребие и тогава няма да е принуден да се отказва от думите си — е, ще намерим друга, беззвучно повтаряше той, ще намерим друга. И сякаш дочул мислите му, Томас каза: