Кир Буличов - Селцето

Томас изстена. Чорлавата му прошарена глава се подаде от палатката, той се взираше и не можеше да проумее къде е. Очите му бяха кървясали, лицето му беше пламнало, разгорещено. Най-после той разпозна Дик, който връзваше Олег. Олег се усмихваше смутено — неприятно е да създаваш на хората такива тревоги. Веднъж Старика разказваше, че в средните векове наричали епилептичките и другите ненормални жени вещици и дори ги изгаряли на клада.

— Бълха — каза Томас, — навсякъде има бълхи… навсякъде твари…

— Поспете още малко — каза Олег. — Нали знаете, няма скоро да се съвзема. Почивайте!

— Студено е — каза Томас, — не бива да се спи, скоро застъпвам на вахта, а компютърът пак ми създава ядове, сигурно в него е влязла бълха.

— Защо ли тръгнахме? — каза Дик. — Не биваше да пускат в планината такава компания.

— Нямаше кой друг да тръгне — каза Мариана. — Сам разбираш.

Студът постепенно се разпространяваше по цялото му тяло, но това не беше обикновен студ, а сърбящ, опъващ жилите — сякаш безброй малки бучици лед сновяха и се блъскаха в гърдите, в краката… Главата на Томас започна да расте…

— Готово — каза Дик, — май прилично те омотах. Не те ли стяга?

— Стяга ме. — Олег опита да се усмихне, но скулите му вече изтръпваха.

— Слушай — обърна се Дик, — а къде е козата?

— Козата ли? Чувах я през нощта.

— Питам, къде е козата! — гласът на Дик изтъня, стана хлапашки от злоба. — Върза ли я?

— Вързах я — каза Мариана, — но сигурно се е развързала.

— Питам те, къде е козата!

Ядът, който се трупаше в Дик, трябваше да намери някакъв изход — и козата стана символ на всички несполуки.

— Не се сърди, Дик — каза Мариана. Тя се мъчеше да Загърне Олег с одеялата. — Козата сигурно търси нещо за ядене.

— Тук няма какво да търси. Защо не си я вързала?

Дик измъкна изпод палатката арбалета, пъхна ножа в колана си.

— Къде отиваш? — попита Мариана, макар че отлично знаеше къде е тръгнал.

Дик внимателно разглеждаше снега наоколо, търсеше следи.

— Тя ще се върне — каза Мариана.

— Ще се върне — повтори Дик, — само че като труп. Стига толкова. Не искам да умра от глад заради твоите глупости.

Дик все растеше и растеше, скоро ще опре глава в небето, но може да се удари в облаците — нали са стъклени, твърди… Олег здраво стисна очи и пак ги отбори, за да пропъди видението. Томас седеше на одеялото и се поклащаше, сякаш беззвучно пееше.

— Марианче, стопли вода. — Олег имаше чувството, че гласът му звучи високо и твърдо, но всъщност шепнеше почти беззвучно. — За Томас. Лошо му е.

Мариана разбра.

— Ей сега, Олег, разбира се.

Но тя не откъсваше очи от Дик.

— Така си и мислех — каза Дик. — Тръгнала е обратно. Надолу. През нощта може да е изминала двайсетина километра.

— Дик, остани тук — изведнъж каза Томас високо и ясно. — Марианка сама ще намери козата. А ти ще я убиеш.

— Може да не се съмняваш — каза Дик. — Стига толкова глупости.

— Ще я намеря. — Мариана забрави за водата. — А ти, Дик, не бива да тръгваш сега. Томас е болен, а някой трябва да наблюдава Олег.

— Нищо няма да му стане.

Дик зарови пръсти в гъстата си тъмна коса, дръпна кичурите, тръсна глава и без да се обръща, бързо и леко тръгна по дирята на козата надолу, откъдето бяха дошли предния ден.

— Исках ти да отидеш — каза Томас, — ти щеше да я доведеш. А той ще я убие.

Макар че светът наоколо непрестанно променяше формите и пропорциите си, ставаше все по-мъгляв и несигурен, Олег все още запазваше способността си да мисли. Той каза:

— Мога да разбера Дик… наистина не ни върви.

— Остава ни съвсем малко път — каза Томас. — Знам. Движим се бързо. Ще стигнем там вдругиден. Ще издържим и без месо. Нали ще издържим? А отвъд превала има храна. Дик, обещавам!

Дик вдигна ръка, за да покаже, че чува — звуците се носеха надалече над снежния склон, — но не забави крачка.

— Трябва да хванем козата — обърна се Томас към Мариана. — Тя ни е нужна. Не бива да я убиваме. Няма смисъл… Нещо ми пари. Колко е горещо… Защо толкова ме боли черният дроб? Не е честно. Вече почти стигнахме.

— Той ще я убие… — каза Мариана. — Непременно ще я убие… Ди-и-ик! — Тя се обърна към Олег и Томас. — Е, какво да направим, кажете де, нали сте умни, нали всичко знаете! Как да го спрем?

— Аз не мога да го настигна — каза Томас. — Уви, за него вече не съм авторитет.

— Ей сега… — каза Олег. — Ти само ме развържи. Може би ще успея преди припадъка, може би ще успея?

Мариана мълчаливо махна с ръка. Направи две крачки подир Дик, върна се и погледна Томас и Олег.