Кир Буличов - Селцето

Той изведнъж грабна ножа и без да се обръща, силно го метна по козата. Ножът отскубна кичур зеленикава козина, удари се в скалата и звънна. Дик скочи, козата хукна да бяга, опъна въжето.

— Идиоти! — развика се Дик. — Защо не разбирате, че вече никога няма да се върнем!

Той не гледаше нито плачещата Марианка, нито Олег, на когото не му хрумна нищо по-умно от това да тика в ръцете на Мариана последното си резенче месо, сякаш тя беше малко момиченце. Мариана отблъскваше ръката му, а Дик бързо разгъна одеялото си, просна се на него и затвори очи. Заспа или се престори, че спи.

Томас кашляше вяло, сякаш вече нямаше сили да кашля.

Олег стана и го зави в палатката. После с Марианка легнаха от двете страни на Томас, за да го стоплят. Заваля сняг. Снегът не беше студен, покри ги с дебел пласт. Козата дойде вече по тъмно и също легна до тях: разбираше, че когато са заедно, е по-топло.

И тая нощ Олег почти не спа или му се струваше, че не спи. Нещо огромно мина наблизо, като закриваше синкавата утринна светлина. После изведнъж стана по-студено — козата се надигна и тръгна да си търси препитание. А после Олег го ухапа бълха. Кой знае откъде се беше взела. Може да се бе крила в дрехите или в руното на козата.

Снежната бълха има особено ухапване — с нищо не можеш да го сбъркаш. Това ухапване е безнадеждно като смъртта. Можеш да плачеш, да крещиш, да викаш за помощ и никой няма да ти помогне. Всичко става като по часовник. Първо ухапването — студено бодване, сякаш са ти вкарали под кожата бучка лед, и онова ледено парене, толкова остро, че човек веднага се събужда и замира от ужас и безсилие. После нищо — цял час съвсем нищо. И изведнъж човекът губи разсъдък — с всички става еднакво, с умни и глупави, с млади и стари. За половин или един час човек изпада във властта на кошмарите. Старика казваше, че ако има микроскоп, лесно би се справил с тая болест — би разбрал как причинителят действа на нервната система… Човек започва да буйства, подивява, никого не познава, може да убие най-близкия си приятел и после нищо да не помни. При първия случай на тая болест в селцето никой не знаеше какво става. Имаше още няколко страшни случая, преди да разберат, че не бива да се борят с бълхената треска — трябва да вържат болния, да го скрият някъде и просто да чакат, докато буйството мине и той се опомни. Това е всичко. Някой ден, като се научат да лекуват треската, ще е другояче. А сега има само един изход… И ако се случи някой в селцето да бъде ухапан от снежна бълха, той сам тича при хората и моли: вържете ме! В това има нещо ужасно. Човекът е още здрав, разсъждава и разбира като обречен на смърт, че ще минат още няколко минути и той ще изчезне, а вместо него ще се появи някакво зло, безразсъдно същество. Всеки е виждал как става с другите. И всеки се срамува, като си помисли, че същото ще стане и с него. Всеки се страхува да преживее кошмарите и сънищата, които ще го измъчват по време на припадъка. Затова когато усети студеното ухапване на бълхата, Олег се събуди и веднага вдигна останалите.

— Дик… — каза виновно той. — Извинявай, под ръка ли ти е въжето?

— Какво? — Дик скочи и зашари с ръце в тъмното. Едва бе започнало да се разсъмва. Томас изхърка на сън, но не се събуди.

— Ох, каква беда! — завайка се Мариана. — Бълха ли те ухапа?

— Току-що.

Дик се прозя.

— Можеше да не бързаш. Имаш поне цял час на разположение.

— Случва се и по-бързо — каза Олег. — Ама че лош късмет!

— Да, само това ни липсваше — съгласи се Дик.

— Аз ще те завия с одеяло — каза Мариана. — И ще поседя при теб.

— Ех — въздъхна Дик, търсейки въжето. — Пак няма да тръгнем навреме.

— Е, нали ще мине — каза Олег.

— След припадъка трябва да лежиш поне два часа, знам го от опит — каза Дик.

Не се сърдеше на Олег, а го беше яд на съдбата, на постоянните несполуки в този поход.

Усещането за студ в бедрото, където го бе ухапала онази бълха, не изчезваше. Олег го чувстваше непрекъснато и си представяше как кръвта, заразена с мъничка капчица отрова, пулсира и тече към мозъка, за да го нападне и да лиши Олег от разум.

Без да бърза, Дик провери въжето. Мариана взе да пали огън.

Зората беше синя, съвсем друга в сравнение с долината, където денят винаги е сив.

— Добре де — каза Дик, — лягай тук.

— Само да не си счупи нещо — каза Мариана. — Горкият Олег!

— Не връзвам за пръв път — каза Дик. — Страховито нещо са тия бълхи. Отпусни се, Олег, така е по-леко. И мисли за друго.

Най-напред той върза ръцете на Олег зад гърба, после омота гърдите и краката му. Въжето силно се впиваше в тялото, но Олег търпеше, знаеше, че в припадъка човек става силен като мечок. Ако сега го съжалиш, после за всички ще е по-зле.