Кир Буличов - Селцето

— Ето тук — каза Томас, опитвайки да си поеме дъх, — тук разбрахме, че сме спасени. Вървяхме от планината, какво ти вървяхме — лазехме, мъкнехме болните, замръзвахме и вече в нищо не вярвахме, и изведнъж достигнахме края на това плато. Както виждате, откъм края то е малко издигнато и затова, докато не се добрахме тук, не знаехме, че има надежда. Валеше сняг, бушуваше виелица… кой беше пръв? Струва ми се, Борис. Ами да, Борис. Той бе избързал напред и изведнъж спря. Помня как застина на място, но тогава бях толкова уморен, че не разбрах защо спира. Когато се приближих до него, той плачеше и цялото му лице се бе покрило с лед. През онзи ден нямаше добра видимост, но понякога снежната пелена се разкъсваше и ние разбрахме, че там долу, в долината, има дървета. Значи има живот…

Духаше вятър, за щастие не много силен, козата започна да скача, да лудува, да се радва на простора, подмятайки рунтавия си задник и оставяйки дълбоки триъгълни следи по снежната пелена. После се спря при едно оголено кафяво петно и взе да разравя замръзналата земя с роговия израстък на носа си, като въздишаше, ахкаше и блееше — явно беше надушила нещо за ядене.

— Тук няма дивеч — каза осъдително Дик. Обръщаше се към Томас, сякаш вината бе негова.

— Ако всичко е нормално, след три дни ще стигнем — каза Томас. — Или след четири.

— А разправят, че вие сте вървели две седмици.

— Вървяхме тринайсет дни. Беше зима, имахме много болни и ранени, а сега сме почти без багаж. Удивително, сякаш бе вчера — стоим с Борис и гледаме надолу…

Преди мръкнало успяха да стигнат до планината.

През нощта настана жесток студ. Дик и Олег сложиха Мариана и Томас по средата. Томас толкова бе грохнал през деня, че дори не възрази. Той беше горещ, но изобщо не можеше да се стопли, и когато започваше да се дави в суха кашлица, Олег го прегръщаше, Мариана му даваше да пие сироп за кашлица, който сама бе приготвила. Мариана не спеше и за да минава времето, двамата с Олег си шепнеха, а Дик, на когото му се спеше, се въртеше ту на едната страна, ту на другата. После каза:

— Утре няма да спираме на почивка през деня ясно ли е?

— И какво? — попита Олег.

— Ще ви накарам да вървите, колкото и да ви се дреме.

— Не бой се — каза Олег. — Няма да има задръжки заради нас.

— Заради никого.

Олег не възрази. Разбираше, че Дик има предвид Томас. Мислеше, че той спи и не чува. Но Томас го чу и каза:

— Аз май съм хванал пневмония, извинявайте, че така се получи, приятели.

Бяха разпънали палатката в една голяма скална ниша, тук беше по-топло, отколкото на открито, и козата с въздишки обикаляше наоколо, после взе да шумоли, да чопли земята.

— Какво търси? — прошепна Мариана.

— Охлюви — каза Олег. — Видях я как намери охлюв.

— Мислех, че тук е студено за тях.

— Щом ние живеем, значи и други могат.

— Нищо няма тук — каза Дик, — спете.

Томас се разкашля. Мариана пак му даде да пие. Чуваше се как зъбите му тракат по ръба на канчето.

— Трябваше да се върнеш — каза Дик.

— Късно е — въздъхна Томас, — до селцето няма да стигна.

— Глупак си ти, Дик — каза Мариана, — забравяш законите.

— Нищо не забравям — повиши глас Дик. — Знам, че сме длъжни да се грижим за болните. Знам какво е дълг, не по-зле от теб го знам. Но всички ми повтаряха едно и също: ако сега не стигнем до превала, ако не донесем желязо и инструменти, селцето може да загине. Не съм го измислил аз. Аз не вярвам, че селцето ще загине. Много добре си живеем и без всякакви щуротии. С арбалет мога да поваля мечок от сто крачки.

— То се знае — каза Олег, — нали имаш железни върхове на стрелите. Ако Сергеев не ги ковеше, как щеше да повалиш мечок?

— Мога да направя острие и от камък. Не е до материала, а до умението. Сега пък ни пратиха тук, в планината…

— Никой не те е карал насила. Сам тръгна — каза Олег.

— Да, сам. Но всички знаете — всеки момент ще завали сняг. Ако се мъкнем едва-едва, може и да не се върнем.

— А ти какво предлагаш? — попита Олег.

Томас и Мариана не се намесваха в спора им, но внимателно слушаха. На Олег му се струваше, че дори козата е притихнала и се ослушва.

— Предлагам да оставим тук Мариана и Томас. Да им дадем одеяла и храна. А ти и аз с малко багаж ще дотичаме до превала.

Олег не отговори. Разбираше, че не бива да оставят Томас. Не бива да го лишават от цел. Това ще го убие. Ами ако Дик си помисли, че Олег го е страх да продължат двамата?

— Уплаши ли се? — попита Дик.

— Не за себе си — каза най-после Олег. — Ако Томас е болен, няма как да защитава Мариана. А Мариана — него. Ами ако дойдат зверове? Ако тук има хищници? Как ще се справи тя?