Кир Буличов - Селцето

— Голям късмет извадихме, че месото върви самичко. Иначе нямаше как да го носим.

— Стойте!

Това беше гласът на Дик. Той се приближи до козата, стискайки здраво, плетено от водорасли въже в ръка, и го метна на врата й. Козата покорно и тъпо чакаше да я вържат. После Дик подаде на Мариана свободния край на въжето и каза:

— Води я. Не искам да рискувам.

През деня спряха да си починат. Почиваха дълго, защото всички бяха изтощени, а Томас вървеше и залиташе тъй зле, че им се искаше да го подкрепят. Лицето му се бе зачервило, очите му бяха полузатворени, но той упорито вървеше все напред и напред към своя превал.

Два часа след почивката Томас се разтревожи.

— Чакайте — каза той. — Да не сбъркаме пътя. Тук трябва да има лагер. Помня тази скала.

Томас седна на един камък, разгъна картата с треперещи ръце и зашари по нея с пръст. Това не говореше нищо на Дик и той тръгна напред с надеждата да намери плячка.

Картата беше нарисувана с мастило още по времето, когато имаше мастило — гъста течност, с която пълнеха писалките. Олег бе виждал писалки. Само че не пишеха.

— Ние сме тук — каза Томас. — Вече на повече от половината път. Изобщо не се надявах, че можем да вървим толкова бързо.

— Времето е хубаво — каза Олег.

— По всичко личи, че сме нощували тук — каза Томас. — Трябва да има следи, а ги няма.

— Много години са минали — каза Олег.

— Ето така… — мърмореше Томас — група скали… три скали, не, четири. Ах, да, щях да забравя… — обърна се той към Олег. — Вземи това. Без него да не си стъпил в кораба. Помниш ли?

— Това е… датчик за радиация, нали?

— Да, датчик за радиация. Нали знаеш защо не можахме да останем, там имаше страшна радиация. И отгоре на всичко студ.

— Дали да не поспите? — попита Олег. — А после ще тръгнем…

— Не, не бива да спираме. Това е сигурна смърт. Аз отговарям за вас… Къде ли е лагерът? Трябва да се разрови по-надълбоко… Погребахме ги, но нямахме сили да копаем много, разбираш ли, непременно трябва по-дълбоко…

Олег прихвана Томас, който залитна и щеше да падне от камъка.

Върна се Дик, погледна как Олег увива Томас в одеяла, а Марианка се суети, раздухва огъня, за да стопли сиропа. Дик мълчеше, но сякаш повтаряше: „Нали ви предупреждавах“.

Олег сам развинти капачката на манерката и помириса коняка — миризмата беше остра, по-скоро приятна, но не му се пиеше, това не беше за пиене. Поднесе я внимателно към напуканите устни на Томас, който шепнеше нещо неразбрано, но отпи глътка и, кой знае защо, каза „скоол“.

Можаха да продължат пътя си чак на здрачаване. Томас се съвзе, торбата му носеше Олег, а Дик взе арбалета. Заради това спиране вървяха или по-точно се катериха не повече от два часа по стръмнината, осеяна с огромни неустойчиви камъни, после видимостта намаля и трябваше да търсят място за нощуване.

Застудяваше, небето тук имаше съвсем друг цвят — не само сиво, както в гората, а привечер доби тревожни червеникави багри и това ги плашеше, защото в небето нямаше сигурност.

Мъчеше ги глад. Олег бе готов да дъвче камъни. Пък и наглата коза, щом свалиха и оставиха на снега торбите, веднага хукна към тях и се опита да ги разхвърля с клюна си, сякаш единственото занимание на хората бе да крият храната от нея.

— Марш оттук! — викна й Олег и я замери с камък. Козата отскочи с блеене.

— Недей — каза Марианка. Лицето й беше изпито, дори бе почерняло през този ден, изглеждаше по-дребна, по-слабичка. — Тя не разбира. Мисли, че ще й дадем да яде. Тя се нуждае повече, отколкото хората.

Тази вечер Дик удари Мариана.

Дъвчеха последните парченца месо, сухи резенчета. И пиеха гореща вода, това беше измама, а не ядене, Защото човек трябва да изяде поне една шепа такива резенчета, за да се засити. А Мариана скришом даде своето парченце на тая нещастна коза, мислеше, че никой няма да забележи, но забелязаха всички освен Томас, който беше почти в несвяст. Олег премълча и реши по-късно да каже на Мариана, че това е глупаво — да хранят козата, когато и те скоро ще умрат от глад.

Но Дик не премълча. Протегна ръка над огъня — дълга ръка с големи, силни пръсти — и рязко, със замах, зашлеви Мариана по бузата. Марианка извика:

— Защо?

Олег се хвърли към Дик. Дик с лекота го отблъсна.

— Идиоти! — злобно каза той. — Сбирщина от идиоти! Сами ли сте решили да се затриете? Никога няма да стигнете до превала!

— Месото си е мое — каза Марианка, очите й бяха сухи и зли, — не ми се яде.

— Яде ти се — каза Дик, — а за утре ни останаха само по две парченца месо. И ще се катерим нагоре. Защо ли тръгнах с вас!