Кир Буличов - Селцето

— Нали ти казах — рече той с укор, но без капка съчувствие.

Мариана се втурна към зачервения нещастен Дик.

— Всичко ми гори! — успя най-сетне да проговори Дик.

— Ама вие защо така? — ядоса се Мариана на Томас.

Тя почна да рови из торбата си. Олег знаеше — търси лекарство против изгаряне.

— Ей сега ще ти мине — каза Томас. — Та ти си дивак, Дик. Трябваше да опиташ непознатата течност като отрова — първо с езика…

Дик махна с ръка:

— Повярвах — каза той. — Разбираш ли, повярвах! Ти нали пи!

Дик беше унизен, а той не понасяше униженията.

— Ето — каза Мариана, — сдъвчи тая трева. Помага.

— Няма нужда — каза Дик.

— Вече му мина — каза Томас. — Сега ще му стане топло.

— Не — каза Дик. Но излъга.

— Има ли още желаещи да се опарят? — попита Томас. — Е, мои смели съплеменници? Впрочем индианците са наричали това нещо огнена вода.

— А после се пропивали и продавали на безценица земята си на белите колонисти — спомни си Олег урока по история.

— Точно така. Само че ония напитки са били по-долнокачествени.

Томас метна манерката на рамо. Дик я погледна тъжно. Той с удоволствие би излял проклетия коняк, за да я напълни с вода.

Насядаха по камъните да си починат. Мариана раздаде на всички по шепа сушени гъби и по резенче сушено месо. Даде гъби и на козата. Дик я погледна неодобрително, но нищо не каза. Козата деликатно хрупаше гъбите и се озърташе към Мариана — дали ще даде още? По тия места козата трудно можеше да си намери храна и беше гладна.

— Всичкото ви ядене ли беше в такива кутии? — попита Олег.

— Не само — каза Томас. — Имаше и в сандъци, в кашони, контейнери, бутилки, в туби, шишенца, чували и в какво ли още не. Честно да ви кажа, приятели, имаше много храна. Имаше и цигари, които често сънувам.

И изведнъж Олег разбра, че намирането на манерката и консервените кутии е подействало не само на него или на Дик. Най-много се бе променил Томас. Сякаш до тоя момент той самият не вярваше, че някога е бил отвъд превала, където хората ядат от блестящи кутии и в манерките има коняк. И този чужд, но желан за Олег, чужд и, общо взето, ненужен за Дик свят изведнъж отдалечи Томас от тях.

— Да вървим — каза Томас и се надигна. — Сега почти повярвах, че ще стигнем, макар да ни предстои най-трудната част от пътя.

Продължиха нататък. Мариана вървеше близо до Дик, тревожеше се да не му прилошее. Мариана имаше това качество — да съжалява всички. Понякога то трогваше Олег, а сега го ядосваше. Та нали се виждаше, че Дик е здрав, само очите му блестяха и говореше по-високо от обикновено.

— Това е врата — каза Томас, който вървеше до Олег. — Врата, отвъд която започват моите спомени. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Олег.

— Досега можех само да си представям — продължи Томас. — И съвсем бях забравил за този последен лагер. Майка ти те носеше на ръце. Съвсем беше изнемогнала, но не те даваше на никого. И ти мълчеше. Дик ревеше, разбираш ли, както се полага на едно гладно и нещастно бебе. А ти мълчеше. Егли все се навърташе около майка ти, те тогава бяха още момиченца, на по двайсет и пет години, не повече, бяха приятелки отпреди. Егли все искаше да провери дали си жив, а майка ти не даваше. Нищо друго не й бе останало в живота, само ти.

Томас изведнъж се закашля, преви се на две. Опря длан в каменната стена и Олег забеляза колко жълти и тънки са пръстите му. Дик и Мариана отминаха напред и се скриха зад завоя.

— Дайте да ви нося торбата — предложи Олег.

— Не, ей сега ще ми мине. Сегичка… — Томас се усмихна виновно. — Уж аз би трябвало да ви ръководя, да давам пример на невръстните. А едва се тътря… Знаеш ли, стори ми се, че ако пийна глътка коняк, всичко ще мине. Наивно…

— Ами пийнете си още — каза Олег.

— Не бива. Имам температура. Веднъж да се доберем до превала. Болница ми трябва сега — покой и процедури, а не катерене и подвизи.

След около два часа клисурата свърши. Ручеят се лееше като малък водопад от отвесна канара, висока само два-три метра. Но изкачването по нея се оказа трудна работа. Томас беше отслабнал дотолкова, че се наложи да го издърпат нагоре. Козата изтеглиха с въже и сащисаното животно само по чудо не нарани никого, докато се бранеше с тънките си бронирани крака.

Изпитваха странно чувство: два дни се бяха изкачвали по тясната полумрачна клисура, чувайки само ромоленето на водата, и изведнъж се озоваха във властта на такъв простор, какъвто Олег никога не бе виждал.

Заснеженото плато, осеяно тук-там с редки оголени камъни, се простираше на няколко километра и опираше в планинската стена. От другата страна преминаваше в безкраен стръмен склон и се вливаше в широка долина, отначало гола, камениста, после по нея изникваха петънцата на храсти и дървета, а нейде далече около хоризонта тия петънца се сливаха в безкрайна гора. Там, на четири дена път, беше селцето. Вярно, оттук то не можеше да се различи.