Кир Буличов - Селцето

— Е, колко остана? Скоро ли ще излезем?

— Привечер ще излезем — отговаряше Томас.

Както всички други, Томас се беше загрял, дори се изпоти, почти не кашляше и вървеше по-бързо от предния ден. Само понякога се хващаше за хълбока.

— Познавате ли местата? — попита Мариана.

Тя вървеше отзад и подкарваше козата, на която цялото това пътешествие окончателно й беше омръзнало, затова често спираше и се озърташе, сякаш умоляваше Мариана да я пусне обратно на воля в гората.

— Как да ти кажа — отвърна Томас. — Миналия път не се добрахме дотук. А когато идвахме от превала преди петнайсет години, тук имаше сняг, дните бяха къси и почти не поглеждахме настрани. Тогава припламна надежда, за пръв път припламна, но бяхме много уморени. Пътят оттук до селцето ни отне повече от седмица.

Дик, който вървеше отпред, изведнъж застина и вдигна ръка.

Всички спряха. Дори козата спря, сякаш бе разбрала заповедта.

Стиснал здраво арбалета, Дик бавно тръгна напред. Наведе се.

— Гледайте! — извика той. — Наистина са минали оттук.

Зад един голям камък мътно проблясваше и се отразяваше в плиткото вирче на ручея някаква чудесна вещ. Беше направена от бял метал и приличаше на сплескана топка с бял израстък отгоре. Имаше и ремък, така че да може да се носи през рамо.

Дик вдигна предмета и каза:

— Сигурно камък го е затиснал.

— Не, не е бил камък. Така трябва да бъде — каза Томас, като пристъпи към Дик и взе предмета. — Тук е имало лагер. И някой… Вайткус! Това е манерката на Вайткус. Ех, че ще се зарадва, като му я занесем!

— Манерка ли се нарича? — попита Мариана.

Томас разклати предмета във въздуха и всички чуха как вътре се плиска вода.

— Удобно нещо — каза Дик.

— Специално е направена плоска — обясни Томас, докато предпазливо развинтваше капачката, — за да се носи по-удобно на бедрото.

— Красива е — каза Мариана.

— Ще ходя с нея на лов — каза Дик. — На Вайткус не му трябва. Той така и така боледува.

Томас вдигна манерката към носа си и помириса.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Да се побърка човек!

— Какво става? — попита Олег. Искаше му се да подържи манерката.

— Приятели, та това е коняк! Разбирате ли, коняк!

Козата се дръпна настрани и учудено заблея, викаше ги при себе си.

Олег отиде до нея. В една вдлъбнатина зад купчина камъни лежеше камара метални кутии и малки тенджерки — такова съкровище виждаше за пръв път.

— Томас! — извика той. — Виж още какво сте забравили!

— Не сме го забравили — каза Томас. — Разбираш ли, тогава повярвахме, че ще стигнем до гората, и за последен път ядохме. Това са консервени кутии, разбираш ли? Ненужни консервени кутии.

— Ненужни ли?

— Тогава ни се струваха ненужни. — Томас отново поднесе манерката към носа си и я подуши. — Ще се побъркам. Това е сън.

— Значи е вярно, че сте минали оттук — каза Дик. — А аз понякога си мислех, че не сте идвали, че селцето е съществувало винаги.

— Знаеш ли, понякога и аз си мисля така — усмихна се Томас.

Той отпи малко от манерката, само една глътка, и примижа.

— Ще живея — каза той. Закашля се, но не престана да се усмихва.

Мариана събираше консервни кутии и ги подреждаше в торбата. Козата често въздишаше, охкаше, кутиите не й се нравеха. Бяха чужди.

— Недей да ги мъкнеш — засмя се Томас. — Няма смисъл! Та това са празни кутии. Ако ти трябват, ще си вземеш хиляда. Разбираш ли?

— Не знам — трезво отвърна Мариана. — Ако не намерим друго, те поне ще ни свършат работа. Няма да се върнем с празни ръце. От тия кутии баща ми ще направи всевъзможни неща.

— Тогава ще ги вземеш на връщане — каза Олег. Искаше му се да опита коняка, който така зарадва Томас.

— Ами ако ги вземат? — попита Мариана.

— Кой ще ги вземе? — възрази Томас. — За шестнайсет години никой не ги е взел. На козлите не им трябват кутии.

Но Мариана събра всички кутии, дори пробитите.

Дик каза:

— Дай да опитам, Томас. От манерката.

— Няма да ти хареса — предупреди го Томас. — Конякът е противопоказен за децата и диваците.

Но все пак подаде манерката на Дик.

„Винаги трябва да молиш — помисли си Олег. — Все така става: тъкмо си помисля за нещо, а Дик вече го взема.“

— Само внимателно — каза Томас, — една малка глътка.

— Не бой се — рече Дик. — Щом за теб може, значи за мен още повече. Аз съм по-силен.

Томас не отговори нищо. На Олег му се стори, че се усмихва.

Дик вирна манерката и отпи яка глътка. Явно този коняк беше много горчив, защото той изтърва манерката, хвана се за гърлото и се разкашля ужасно. Томас едва успя да подхване манерката.