Лоис Бюджолд - Сделката на капитан Ворпатрил

— Какво правят с проблемните, отпращат ги?

— Не, не. Просто ги насочват към друго ниво. Пък и там понятието „проблемен“ е доста широко. Има хора например, които сериозно се разстройват от резултатите, които дава психотестът им. Научават за себе си неща, които не са искали да знаят, и тогава ги насочват към психолог.

Иван се замисли притеснено над последното.

— Мисля, че Саймън вече знае за себе си всичко, което не би искал да знае. Не е от хората, които са склонни да се самозаблуждават. Така де, десетилетия наред е живял с памет, която не подлежи на редактиране.

— Сигурно си прав.

Изведнъж му просветна, че току-що е открил още една причина някои хора да мълчат като риби за пребиваването си в прословутата Сфера на неземните удоволствия. Само да му паднеше Майлс…

И като говорим за вълка…

— А, ето едно и от моя братовчед лорд височайшия ревизор.

— О, неговите писма винаги са много интересни — каза Тедж.

Иван се зачете и ченето му постепенно провисна.

— Леле-мале! Нали се сещаш за онзи инвеститор, който купи терена на старата щабквартира от правителството? Е, бил е не друг, а моят клониран братовчед Марк Воркосиган.

— За един бетански долар?

— Е, не, чак такава шуробаджанащина я няма дори на Бараяр. Но е успял да смъкне значително цената, като се е съгласил да поеме всички разходи по разчистването на останките. Обаче … неговите инженери незнайно как са успели да издигнат сградата на предишното й ниво! И да стабилизират терена отдолу. Отнело им няколко месеца, но сега тя си е там, на старото си място!

— Повдигането й сигурно е било точно толкова шеметна гледка като потъването й. Но… — Веждите й се смъкнаха надолу. — Какво, за бога, ще прави този твой Марк с едно грозно и старо правителствено здание? Пък и изтърбушено покрай спешната евакуация.

— Чак изтърбушено едва ли. Доколкото разбирам, сградата почти не е пострадала. Новата централа на „Марк Воркосиган ООД“? Не е като да няма нужда от такава. Не… — Иван продължи да чете и усети как устните му се разтягат по своя воля в много широка усмивка. — Оооо, хитрецът му с хитрец! Бас ловя, че Майлс е откачил…

— Какво, казвай де — пришпори го Тедж, ухилена, сякаш Иван беше най-прекрасната гледка в града.

— Марк планира да превърне сградата в тематичен хотел, ресторант и нощен клуб. С музей на шпионажа в добавка. Смята да продаде на туристите — и местни, и галактически — цялата история и опит на ИмпСи.

— И хората ще плащат , за да спят в стари килии, офиси и прочие на ИмпСи? Тоест… на мен ми изглежда като място, от което да се измъкнеш с плащане, а не да се вмъкнеш.

— Това е било преди, а сега… О, боже! Трябва да прочетеш това. Майлс направо е откачил, но не може да го каже в прав текст, защото… заради Марк. Голямото откриване е след две седмици. И за първите два месеца всичко вече е резервирано до дупка. — След кратко, но изключително приятно отклонение на фантазията Иван не се сдържа и добави: — Чудя се дали ще има етаж „само за възрастни“? Защото… заради Марк.

Прииска му се да се върне към началото на писмото и да го прочете отново, за да се наслади на всичките му поднива и междуредия, но имаше още, на нова тема.

— О, не, Майлс и Екатерин са извадили още едно бебе от репликатора. Какво, серийно производство ли започваш, брат’чед? Май натам отиват нещата. Както винаги, Майлс се опитва да надмине… всичко. И снимки. Защо праща снимки? Всички бебета си приличат.

— Ооо. Дай да видя! — Тедж протегна нетърпеливо ръка и той й даде четеца си, на който се мъдреше двуизмерната снимка на бебе от женски пол, някоя си лейди Елизабет Воркосиган. Най-новата племенница на Иван. „Чичо Иван“, боже мили, гномчетата сигурно щяха да са пораснали достатъчно, за да му викат така, когато с Тедж най-сетне се приберяха във Ворбар Султана. Чичо Иван и леля Тедж. „Как е възможно идентичността ми да се променя толкова драстично заради нещо, в което нямам никакво участие?…“

Предпазливо се замисли за обръщението „тате“. Виж, в това поне би имал участие…

Тедж, слава богу, не взе да гука умопомрачено като някои други жени, когато им дадеш бебешка снимка. Но в очите й се появи неочакван интерес, а после тя вдигна глава и го погледна замислено.

— Би било глупаво — каза неутрално Тедж — да се заложи дете в репликатор тук и после да го мъкнеш, изродено или не, през всичките ужасни възлени скокове до Бараяр. По-разумно е да се изчака малко.

— Малко — съгласи се Иван. Спомни си колко удобно беше необърнал внимание на трийсет и шестия си рожден ден. Уви, някои крайни срокове си оставаха крайни, без значение колко ги игнорираш. — Не знам… само след четири години ще стана двунаборник. Доскоро това ми се струваше много далеч. Вече… не е така.