Лоис Бюджолд - Сделката на капитан Ворпатрил

Не че хората тук се възползваха от попътния вятър въпреки наличието на големи океани — рядко излизаха с яхти и още по-рядко плуваха, — едно, защото иланската морска вода причиняваше на хората странни обриви, и второ, защото макар хората да бяха силно токсични деликатеси за местните морски чудовища, въпросните чудовища бяха адски тъпи и не можеха да го проумеят. Гледката обаче от верандата на къщата им или от плувния басейн отпред беше прекрасна и слънчева — Иван махна на Тедж, която лежеше в големия хамак, — а и морето галеше погледа. Човек с простички вкусове можеше да живее много добре и много евтино на Ила, дори със скромен консулски бюджет. И още по-добре, ако бюджетът не е толкова скромен.

— Поща! — извика той на Тедж. Тя вдигна очи с широка усмивка и извади слушалката от ухото си. Теснолъчевите съобщения от дома бяха меко казано нередовни заради множеството възлени проходи, през които трябваше да минат — случваше се да пристигнат в обратен ред, на големи интервали или на още по-големи групи. Днешната поща беше от последния вид. Иван й даде инфодиск, който да сложи в четеца си — устройството лежеше забравено на масата заедно с голяма кана и две чаши, едната пълна до половината, другата — обърната с дъното нагоре да не се праши.

— Какво е това? Студен чай или плодова момичешка напитка?

— Плодова момичешка напитка. Искаш ли?

— Ами, да всъщност. — Иван изрита сандалите си, покатери се в другия край на големия хамак, нагласи възглавниците зад гърба си, взе своя четец и преплете босите си крака с тези на Тедж. Тедж беше загоряла от слънцето, тъмна беше почти колкото Шив, но на нея този тен й стоеше хиляда пъти по-добре, отколкото на барона, подчертаваше светлокафявите й очи и те грееха като златните монети от любимата й гривна за глезен — която, заедно с оскъден бански костюм, съставляваше облеклото й понастоящем. Гривната, направена от монети от Деветата сатрапия, заедно с още няколко скъпи бижута, Тедж беше получила преди няколко месеца от любящия си баща като подарък за рождения си ден. Иван имаше планове за банския костюм в най-скоро време; гривната можеше да остане.

— Имаше ли много работа? — попита го Тедж, когато хамакът спря да се люлее.

— Не бих казал. През повечето време редактирах първия годишен доклад за работата си.

Тедж вдигна изненадано вежди.

— Защо се е наложило да го редактираш? Консулът е много доволен от теб.

— О, да. Просто орязах част от въодушевлението и похвалите, преди докладът да потегли към дома по теснолъчевия канал. Така де, не искам да пускам мухи в главите на разни хора. Идеи. За трансфер например. Някъде другаде освен у дома тоест.

— Кога ще ни позволят да се върнем на Бараяр, как мислиш?

— Грегор смяташе, че две години ще са достатъчни. Едната вече мина. Не личи да си е променил мнението, така че… — Всъщност Грегор беше казал следното: „По дяволите, Иване, даваш ли си сметка, че сигурно ще трябва да минат цели две години , докато разчистим тази каша! Най-малко две! Къде ти е бил умът ?“ Което, ако питаха Иван, не беше съвсем честно, но пък моментът не изглеждаше подходящ да спори с императора. А после на свой ред беше открил, че да си приготвиш багажа за галактическо изгнание с предизвестие от 26,7 часа наистина прилича на бягство от горяща сграда.

Зачетоха се в пощата си.

— Какво? — попита Тедж, когато първото му „ха!“ наруши мълчанието.

— Поздравления за рождения ми ден от адмирал Десплейнс. — Трийсет и шестият рожден ден на Иван беше минал много приятно преди две седмици. Двамата го отпразнуваха у дома. — Казва, че заместникът ми е много работлив млад мъж, но му липсвал моят здрав подход към политиката. И не бил толкова забавен, много ви благодаря, адмирале. — Продължи да чете. — Изглежда, му липсвам. Но едновременно с това не очаква и не иска от мен да се върна в Операции, защото било време кариерата ми да продължи напред и нагоре. Е, не го е написал черно на бяло, но подтекстът е такъв, струва ми се. Може и да греша.

— Едва ли грешиш — каза Тедж с трогателна вяра в неговите способности да дешифрира скритите послания на шефовете си. Може и да беше права, в този конкретен случай.

— За теб май имаше нещо от Джаксън?…

— Писмо от Риш. — Тя почука с пръст по четеца си. — Нищо не й разбирам. Тя мрази да пише и винаги е адски кратка, а й се свиди да прати запис. — Писмените съобщения бяха най-евтиният начин за теснолъчева комуникация, а предвид отдалечеността на Ила почти всичко, което получаваха тук, идваше под формата на писма. — Пише, че ремонтът на станция Кордона е почти завършен. Бижутата, вече в пълен състав, са изнесли първото си представление пред публика — заместващите крака на Топаз вече не й създавали проблеми и можела да танцува. Надявам се Баронесата да е издирила който там наемнически боклук на Престен е родил тази идея. — Свъси вежди. — Надявам се да го е издирила лично .