Лоис Бюджолд: Сделката на капитан Ворпатрил

Иван преглътна този джаксъниански ентусиазъм почти без да се задави. Или поне без да коментира.

Тедж продължи с нескрит интерес:

— Колко са й предложили? Би със сигурност се е добрал до тази информация.

— Добрал се е. Десет милиона бетански долара. И точно тук идва странното. Баба ти уредила предаването да се осъществи на неутрална територия — Къща Дайн?

Тедж кимна.

— В това има логика.

— Така, и докато Биърли правел и невъзможното да открадне това нещо… а, ето, първо е предложил да го купи, но… Риш отказала да вземе страна. Както и да е, завлекли пратеничката на Звездната ясла — истинска дама хоут, между другото, с все мехура и прочие, макар че откъде можеш да знаеш какво има в мехура, чудя се дали не е била висшата Пел? — та накарали я да измине цялото разстояние от Ета Сета до Джаксън Хол заедно с цял сандък пари… е, едва ли е имало сандък, просто елегантен кредитен чип и толкова… плюс взвод страховити телохранители. Онзи тип от Дайн държал договора в ръце, готов да извърши размяната и всичко. А лейди гем Естиф сложила брошката в малък мехур от силово поле заедно — представи си! — с малък плазмен заряд, отдръпнала се и го взривила… без ударна вълна, само ярък блясък… и брошката станала на атоми. Пред очите на всички. Биърли казва, че било цяло чудо, дето не получил инфаркт. А после съжалил, че му се е разминало.

— Леле! — каза Тедж.

— Защо обаче? Защо някой би взривил, така де, десет милиона бетански долара?

— Ами, баба… — Тедж сви устни, после отпи от плодовия коктейл, докато обмисляше отговора си. — Баба много я е яд, че са я отлъчили от висшите навремето.

— Но то е било преди сто години! И казваш, че още им е ядосана?

Тедж кимна.

— Това е… това е… момичешко — каза накрая. — В стил гем Естиф-Арка.

— Небеса… — „Дали не трябва да запомня това за бъдеща употреба?“

Тедж се усмихна някак по̀ така и за миг Иван видя Шив в лицето й.

— А моите родители, те какво мислят по въпроса?

Иван зачете нататък. Биърли определено би имал полза от кратък курс по „акуратно-бързо-важно“, но може би Алегре предпочиташе друг стил на работа. А и беше очевидно, че още е бил силно разстроен, докато е съчинявал писмото си. Разстроен до степен на истерия, мда, това определение изглеждаше точно.

— Според Би баронесата го сметнала за излишно прахосничество. Баронът само се разсмял.

— Въпреки всичките вицове за тъщи и зетьове — каза замислено Тедж — баба винаги се е разбирала чудесно с баща ми. Мисля, че знам защо го харесва толкова — преди бараярците да завладеят Комар, тя чинно е живяла по правилата, без значение колко са глупави, и накрая за награда са я натирили като мръсно коте, а татко… той я е научил как да нарушава правилата. И да си създаде свои.

— Биърли пита дали някой от нас… всъщност вероятно има предвид теб… дали сме знаели. За брошката. Мисля, че това пита, макар че е трудно да се прецени.

— Не. — Тедж поклати глава. — Съжалявам, но наистина нямах представа.

— Добре.

Иван най-сетне отпи от своя плодов коктейл — момичешки, вярно, но много студен и освежаващ, — докато Тедж преглеждаше останалата си поща.

— Имам писмо от твоята майка — каза тя. — Със Саймън са се върнали живи и здрави от голямото си галактическо пътешествие, което е минало спокойно, без опити да бъдат убити, похитени или другояче притеснени от когото и да било. Ако не се брои някакво пререкание с митнически инспектори от Тау Кит, но майка ти пише, че успяла навреме да стегне юздите на Саймън и всичко завършило благополучно…

Изгнанието на Саймън и лейди Алис не беше разпоредено изрично като изгнанието на Иван и Тедж, не, просто императрица Лайза намекнала на личната си секретарка по социалните въпроси — такава беше официалната длъжност на лейди Алис, — че било крайно време да излезе в един хубав дълъг отпуск и да попътува. Намек, зад който се криело изрично императорско разпореждане. Лейди Алис със сигурност беше схванала подтекста в детайли. Иван ясно помнеше тази част от последния си разговор с Грегор.

Грегор крачеше нервно напред-назад, а после изведнъж се обърна и избухна:

— А и Саймън… къде му е бил умът, за бога!

Иван се поколеба с надежда въпросът да се окаже реторичен. Уви, надеждата му бързо умря в самота и той се видя принуден да отговори:

— Мисля, че е бил отегчен, Грегор.

— Отегчен!? — Грегор наби спирачки и го зяпна невярващо. — Аз мислех, че е изтощен .

— Да, след загубата на чипа и близката си среща със смъртта беше изтощен. — „Меко казано“. — За известно време всички вярваха — включително маман и самият Саймън, — че умората му е станала хронична, че винаги ще е такъв, с крехко здраве и отвеян. Но… без много шум — той всичко прави така, тихо и без много шум — Саймън се подобри.