Лоис Бюджолд - Сделката на капитан Ворпатрил

Колкото до собствения му живот, той се опростяваше чудесно. Е, не чак докрай, да се надяваме. С известно безпокойство Иван взе асансьора във фоайето пред апартамента на майка си и тръгна към Тедж.

Тедж, след като й писна да слуша ентусиазираните брътвежи на Амири колко щастлив бил, че се връща на Ескобар, отиде във временната спалня на родителите си. Още преди дни, когато бараярските власти изринаха семейството й тук, апартаментът беше мебелиран набързо с легла, дивани и няколко стола под наем. Арките бяха разопаковали само част от багажа си, най-необходимото, хранеха се почти без изключение у лейди Алис. Никой не беше в настроение да пуска корени.

Баронесата и лейди Алис — или по-скоро личната прислужница на лейди Алис под надзора на двете дами — тъкмо приключваха със събирането на багажа. Баронесата казваше:

— … моят план беше съвсем друг, но и това ще свърши работа. Трябва да сме гъвкави, както обича да казва Шив.

Млъкна, когато Тедж влезе. И двете майки я погледнаха, лейди Алис — с весел блясък в очите, Баронесата — със стиснати устни, но без да е ядосана.

Лейди Алис, тактична както винаги, каза:

— Имам да погледна някои неща горе, Удин. Тедж, надявам се по-късно да поговорим. — Даде знак на прислужницата си, тя затвори куфара и я последва. Тедж не беше сигурна дали се радва, че са я оставили насаме с майка й, или не. Колкото и голям да беше апартаментът, Арките го бяха напълнили; това, плюс натоварената им програма през дните след неуспешния им набег срещу бункера и успешното им спасяване от почти сигурна смърт, й беше помогнало да избягва откровените разговори на четири очи с родителите си.

Баронесата подръпна късата си коса — нов за нея жест, който издаваше притеснение. Тедж горещо се надяваше косата й да порасне бързо.

— Приготви ли си багажа?

Тедж преглътна. Изправи гръб.

— Не. И не смятам да го правя.

Баронесата измери с поглед вирнатата й брадичка.

— Когато онзи ден с татко ти те насърчихме да тръгнеш с бараярския си съпруг, го направихме с надеждата, че така ще избегнеш ареста или каквото друго възмездие ни бяха намислили бараярците.

— Да, това го схванах.

— Определено нямахме предвид…

— Не сте го мислели? — подсказа й Тедж.

Баронесата се изкашля.

— Беше номер , Тедж. В онзи момент нямаше как да знаем, че нещата ще се развият толкова благоприятно за нас. Искахме да те защитим. И понеже ние не бяхме в състояние, надявахме се някой друг да…

„Да ми бъде бавачка?“ Да замести Риш?

— Разбирам. Но когато аз казах, че ще остана с Иван Ксав, имах предвид точно това.

Баронесата я прекъсна с жест.

— След час ще пристигнат колите да ни откарат на космодрума. Времето е крайно недостатъчно за договарянето на една толкова обвързваща сделка.

„Първия път я договорих за има-няма минута…“ Е, по онова време сделката изглеждаше временно решение.

— На теб колко време ти беше нужно да разбереш, че искаш татко? — попита Тедж във внезапен пристъп на любопитство.

— Това няма нищо общо — каза Баронесата. — Обстоятелствата бяха различни.

— Ясно — каза Тедж и прехапа устна да скрие усмивката си.

— Освен това да искаш някого не е като да уговориш сделката. Последното изисква планиране… действия… понякога, понякога…

— Гъвкавост?

— Да. — Осъзнала, че я отклоняват от темата. Баронесата направи обратен завой: — Както и да е, с татко ти си говорехме, че ако не искаш да се върнеш на Джаксън Хол, поне би могла да дойдеш с нас до станция Пол. Така ще прекараме още известно време заедно.

Тедж прикри навреме реакцията си, но вътрешно потръпна. Цялото й семейство, свряно на борда на скоков кораб, който по думите на Биърли не беше голям, без никакъв път за бягство. Като в подземен бункер, но още по-лошо. „Бяхме заедно двайсет и пет години, Баронесо. Не мислиш ли, че е време да прережем пъпната връв?“

— Мислех да се сбогуваме тук. Военният космодрум не е от най-гостоприемните, виждала съм го, а и вас със сигурност ще ви качат на кораба по най-бързия начин.

— Със сигурност — повтори като ехо Баронесата. Дори тя не би могла да отрече фактите, поне що се отнасяше до космодрума. — Това ми се струва прекалено прибързано.

— Минаха четири дни от фиаското. Ясно беше, че нещата отиват натам.

— Не, не беше ясно. Имаше вариант да ни тикнат в някой бараярски затвор. Което би изисквало един съвсем нов план за действие. Бяхме заети с това, а не да се сбогуваме с теб!