Лоис Бюджолд - Сделката на капитан Ворпатрил

Грегор кимна, макар и доста колебливо.

— Бих искал да уведомя човека, познат ви под името Виго Имола, за стойността на нещата, открити в бункера, според предварителната оценка на вашите експерти. Да го уведомя лично.

Ново колебание. Изглежда, живото въображение на Грегор рисуваше разнообразните грозни сцени, които можеха да произтекат от този закъснял сблъсък. За щастие въображението му не спря дотук и той се усмихна.

— Петнайсет процента, толкова му бяхте предложили, нали? Мда, разбирам какво имате предвид. — Кимна към Биърли. — Ворутиър може да ви придружи.

С гвардееца отпред и секретаря по петите Грегор спря на няколко крачки от прага, преди да се заеме със следващата криза от незнайно естество, която чакаше на опашка за вниманието му. Защото трипланетната империя доставяше по една кошница с разлютени змии в кабинета на този човек всяка сутрин. Мда… уж мнозина ламтели за императорския трон, но Иван още не беше чувал някой да ламти за бюрото му.

— Иване — каза Грегор. — Капитан и лейди Ворпатрил. Искам да ви видя утре. Секретарят ми ще ви уведоми за часа.

Опитът на Иван показваше, че когато са издадени от толкова високо, заповедите се стоварват върху ниските етажи с тежестта на гигантска инерция. Затова не се изненада, когато след няколкодневно туткане нещата изведнъж набраха скорост.

Официално Арките щяха да бъдат депортирани — прикритие, което имаше допълнителното предимство на истината. Вярно, но непълно. И понеже членовете на Къща Кордона, по свои си причини, бързаха да се махнат от Бараяр точно толкова, колкото Бараяр бързаше да се отърве от тях, преглътнаха условното поражение и унижение, без да се задавят. Е, почти без да се задавят. Преглътнаха и великолепния прощален обяд, безупречно организиран от вдовстващата лейди Ворпатрил.

След това всички бяха ескортирани до долния етаж да си приготвят багажа, всички без лейди гем Естиф, която Дъв Галени отвлече в кабинета на Саймън, заедно със самия Саймън, който напоследък страдаше от трайно повишен интерес към всичко. Останаха вътре два часа, време, което било крайно недостатъчно, оплака се Дъв на Иван, когато тримата най-сетне излязоха от кабинета, за разбор на събития, обхващащи цял век.

— Ще им прикрепя един аналитик да ги придружи до Комар, а може би и до станция Пол — каза той и се зае да вкара необходимите кодове в комуникатора си. — Както и някой от младежите на Хелен Вортис, докторант или студент последен курс, стига Хелен да ми осигури такъв навреме. Така ще имаме още пет дни, или десет, ако нашите момчета пътуват с тях до Пол. Ще ми се аз да отида с тях, по дяволите! — Свърза се с професорката, която, както пролича от разговора, първо се изненада, а после се заинтригува. Отне му малко повече време да открие собствените си хора, пръснати по задачи из целия град, но пък Дъв беше в позиция да раздава заповеди и много скоро плановете за Зимния празник на някой нещастен аналитик от ИмпСи щяха да отидат по дяволите. Е, сигурно щяха да го компенсират по някакъв начин, помисли си Иван.

— В разсекретените документи има материал за поне двайсетина дисертации — предсказа с гордост и задоволство Дъв. — Докторски дисертации.

Е, за някои хора явно това беше представата за „компенсация“. Така де, вкусове всякакви.

— Значи ще засекретите част от документите? Макар да са отпреди сто години? Това не е ли прекалено дори за ИмпСи?

— Предполагам, че ще ги разсекретяваме в движение, но първо всичко трябва да се изчете и да се анализира. Има обаче някои неща за старата гем-хунта, които… няма значение. — Дъв стисна устни. После ги отвори, колкото да каже: — Онази историческа книга, която подарих на лейди Тедж, сещаш ли се?

— Да?

— Мисля, че ще се наложи да пуснем ново, ревизирано издание.

Иван излезе с него в коридора. Дъв му махна за довиждане и хукна към асансьора, като вкарваше в движение кодове в комуникатора си. „Осем милиарда марки — помисли си Иван, — а той се тревожи повече за документите…“

Или за истината може би. А каква е цената на истината?

Освен скоков кораб Грегор осигуряваше на Арките военен пилот и екипаж, който да ги изведе до границите на империята при станция Пол. Това, предположи Иван, имаше за цел да гарантира, че Арките ще пристигнат: 1) там и 2) никъде другаде. Десетдневното пътуване щеше да е достатъчно да пратят теснолъчев сигнал напред и да си осигурят екипаж за следващия етап от пътуването. И да го проверят, надяваше се Иван, за евентуални връзки с изобретателни ловци на глави. Чер щеше да остане с другите Бижута, но Амири щеше да пътува със семейството си само до Комар, а там да се прехвърли на правителствен куриерски кораб до Ескобар, на разноски на империята, където да се присъедини, по живо по здраво, към клиниката на Дърона. И да го проследеше някой наемник дотам, той щеше да е проблем на Лили Дърона и Марк Воркосиган… или обратното. О, да, определено обратното, реши Иван.