Колин Уилсън - Истински престъпно

Никсън явно е преуморен. Той броди нощем по коридорите на Белия дом и изнася речи пред портретите на мъртвите президенти. Министърът на отбраната издава директива въоръжените сили да не изпълняват заповедите на президента. Той се страхува, че в отчаянието си Никсън може да опита военен преврат.

На 7 август 1974 г. Бари Голдуотър, вероятно най-верният поддръжник на Никсън, му казва, че ще гласува против него на процедурата по отстраняването му от длъжност. Същото правят и други видни републиканци. Същия ден Никсън отива на яхтата си в река Потомак и стъписва съветника си Хенри Кисинджър, като избухва в сълзи и удря главата си в килима. На другия ден Никсън се появява по телевизията и подава оставка. Но го прави, без да се извинява и без да признава вина. Ако съжалява за нещо, то е, че взломаджиите са заловени. На следващия ден, докато се сбогува с Белия дом, той вдига два пръста в знака на победата.

На 8 септември 1974 г. новият президент Джералд Форд издава заповед за оневиняването на Никсън. Предложението всички конспиратори да бъдат помилвани е отхвърлено с оглед на враждебната реакция от страна на Конгреса.

Всички осъдени излежават кратки присъди в затвора. Холдеман излежава осемнайсет месеца, после написва бестселър, озаглавен „Краят на властта“, в който признава, че Никсън е бил замесен в „Уотъргейт“ от самото начало. Джон Дийн излежава четири месеца и книгата му „Сляпа амбиция“ го прави милионер. Джеб Магрудър излежава седем месеца и става прероден християнин. Джон Мичъл излежава деветнайсет месеца. Присъдите на „взломаджиите“ са намалени на подобни кратки периоди. Гордън Лиди стои в затвора най-дълго — петдесет и два месеца.

Никсън не се разкайва и твърди, че цялата истории е буря в чаша вода. В известен смисъл той очевидно е прав. В интерес на демократите е да представят леко провинение, заслужаващо най-много няколко месеца в затвора, като голямо престъпление. Спори се дали истинското престъпление е потулването на инцидента, но е трудно да се каже какво друго би могъл да направи Никсън освен ако не бе капитулирал пред истерията в ранен етап на скандала. Според последните анализи аферата „Уотъргейт“ не прави чест никому — най-малко на журналистите „следователи“, които са приветствани като герои на скандала.

Може би най-голямата ирония е, че сега историците смятат периода на администрацията на президента Никсън като един от най-успешните на XX век. Способността му да приспособява външната политика в дългосрочен план довежда до по-топли отношения със Съветския съюз. Първият договор за ограничаването на стратегическото въоръжаване (САЛТ I), безспорно първата осезаема крачка към края на студената война, е осъществен единствено с усилията на Никсън. Признаването на комунистически Китай и личните му срещи с председателя Мао Дзе Дун се открояват като едни от най-големите дипломатически постижения в американската история. Дори позорното му напускане на Белия дом безспорно послужва на важна цел.

Кралските особи не са имунизирани срещу скандалите, които стават около тях, и в миналото дори са били обвинявани за тях. За кралските особи е много трудно да пазят в тайна личния си живот, защото непрекъснато са в центъра на общественото внимание. Кралица Каролайн решава, че тъй като съпругът й вече не се интересува от нея, трябва да се насочи другаде и без да бъде дискретна. В случая на Майкъл Фейгин, намерен от кралицата да седи на леглото й, той само искал да побъбри с нея за застраховката й или за липсата й, когато нахлул в двореца.

Истинска загадка е защо принцът на Уелс, синът на крал Джордж III, се съгласява да се ожени за дебелата, грозна и нетактична Каролайн от Брунсуик. Вярно е, че го прави предимно за да убеди Парламента да плати огромните му дългове. Но той можеше да се ожени за племенницата на кралицата, красивата и талантлива Луиз Мекленбург-Стрелиц. Бракът му с Каролайн е катастрофа за всички.

Джордж Огъстъс Фредерик, принцът на Уелс, е роден през август 1762 г. Твърдо решен синът му да стане добродетелен и сериозен, крал Джордж III го възпитава далеч от двореца, като го поставя на строг научен режим. Това обаче има обратен ефект. Принцът става бунтар, прахосник и разточителен човек. На седемнайсет години той започва любовна афера с актрисата Мери Робинсън и се налага писмата му до нея да бъдат откупени за пет хиляди лири. Принцът се сприятелява с пияници и комарджии, сред които са политикът от вигите Чарлс Джеймс Фокс, един от най-големите врагове на баща му, и драматургът Шеридан, и започва да натрупва огромни дългове. Той гласува за Фокс и против баща си, когато Фокс представя пред Парламента проектозакона си за Индия. Но политикът на вигите загубва и е отстранен. Двайсет и три годишен, принцът се влюбва в красивата католичка госпожа Фицхърбърт. Макар че тя заминава за Франция, за да се отърве от ухажването му, той успява да я убеди да се оженят тайно. Но постоянството не е от силните му страни и принцът скоро си намира друга любовница, лейди Джърси.