Колин Уилсън - Истински престъпно

Присъдите са несъвместими с нарушението — двайсет години за Лиди, трийсет за Хънт и по четирийсет за Баркър, Гонзалес, Мартинес и Стърджис. Маккорд е освободен под гаранция. Той е написал писмо до съдията Сирика, в което признава, че е действал като прикритие, и организаторите на конспирацията не са назовани. Демократите постигат целта си. Като налага очевидно скандални присъди, Сирика разбива „заговора на мълчанието“. Впоследствие Маккорд казва на сенатската комисия, че помощникът на президента Джон Дийън и Джеб Магрудър, заместник-директор на „Подлец“, са знаели предварително за проникването с взлом.

Същия ден, на 15 април, Никсън повиква Дийн в кабинета си и му задава поредица от насочващи въпроси, които довеждат Дийн до правилния извод, че думите му са били записани с оглед по-късно да бъдат използвани в защита на президента.

На 30 април 1973 г. Никсън се появява по телевизията и признава, че е имало потулване на случая, за което не е знаел, и Ерлихман и Боб Холдеман, шефът на канцеларията му, са подали оставки. Същото прави и Ричард Клайндиенст, приемникът на Джон Мичъл като министър на правосъдието. Патрик Грей също подава оставка като директор на ФБР.

Президентът очевидно е замесен в конспирация и не може да направи нищо, освен безпомощно да гледа как демократите подкопават администрацията му. В Лос Анджелис човек на име Даниъл Елсбърг е съден, че е дал на пресата секретни документи на Пентагона за участието на Америка във Виетнамската война. Той явно е виновен, че е публикувал тайни, които може да навредят на страната, но силното антивиетнамско движение го смята за герой. Процесът срещу Елсбърг се проваля, когато съдията Матю Бърн разкрива, че са му предложили поста на Патрик Грей като директор на ФБР — очевидно подкуп, за да произнесе присъда виновен.

На 13 юли 1973 г. започва последният етап на администрацията на Никсън. Алекзандър Бътърфийлд, помощник на Холдеман, разкрива съществуването на записи на разговорите на президента през последните две години — намекът отново е, че Никсън е подслушвал и записвал разговори, за да ги използва като доказателство в своя полза, ако възникне необходимост. Сам Ървин, председателят на комисията, веднага пише до Никсън и иска записите. Никсън отказва, позовавайки се на имунитета на изпълнителната власт. На 22 юли му е изпратена призовка да предаде записите.

Ерлихман и Холдеман са разпитани от комисията. И двамата твърдят, че не са знаели за проникването с взлом. Сега всички нанасят по-силни удари. Никсън предлага резюме на записите и когато прокурорът Арчибалд Кокс отказва да прекрати процеса, заповядва да го освободят от длъжност. Министърът на правосъдието Ричардсън, който наследява Клайндиенст, също отказва и подава оставка. Същото прави и заместникът му Уилям Д. Ръкълхаус. Но Никсън отстоява своето и Кокс също е уволнен.

Тази недемократична процедура, която става известна като Кръвопролитието в нощта на събота, предизвиква такова възмущение, че Никсън е принуден да даде записите — седем на брой. Единият съдържа осемнайсет и половина минути празно място, което не може да е случайно. Никсън най-после предава още четиринайсет записа, после отива на обиколка из страната, уверявайки избирателите: „Не съм мошеник“.

На 1 март 1974 г. Халдеман, Ерлихман и още петима са обвинени за взлома „Уотъргейт“. Никсън е окачествен като „необикновен конспиратор“, макар че този факт не е съобщен публично веднага.

Комисията изисква още шейсет и четири записа. Никсън представя препис от 1254 страници и заявява, че това е всичко. Материалите съдържат уличаващи доказателства, че той е знаел за потулването на скандала. Комисията излиза с препис на деветнайсет записа, които разкриват, че Никсън е действал изключително избирателно. Нещо повече, откъсите, описани като неясни или несвързани със случая, се оказват и ясни, и свързани. Когато комисията поисква още два записа, Никсън категорично отказва.

Накрая се намесва Върховният съд и му заповядва да ги даде. Ако откаже, Никсън ще бъде отстранен от длъжност, или с други думи, обвинен като престъпник. Без желание той предава запис, който става известен като „димящото оръжие“. Записът доказва извън всякакво съмнение, че Никсън е знаел за тайната от самото начало. Когато комисията започва дебата по отстраняването му от длъжност, той заявява: „Каквито и грешки да съм направил… най-важното е, че когато ми съобщиха фактите, настоях за пълно разследване…“. Това е очевидна неистина.