Колин Уилсън - Знаменити престъпници

До 1940 г. Сейнт Джордж продължил да излежава различни присъди за обири — винаги на големи имения и титуловани семейства, като че ли така се „отъждествявал“ с тях — кражбата на златни копчета за ръкавели и бижута му доставяла същото удоволствие, каквото някои сексманиаци изпитват при кражбата на женско бельо. И все пак винаги допускал една и съща абсурдна грешка: никога не носел ръкавици и пръстовите му отпечатъци многократно го пращали в затвора. Възможно ли е да е искал да остави „подписа“ си в домовете на аристократите? Можем да си представим демократично общество без благородни престъпници, но навярно трябва да признаем, че в много отношения това общество ще е по-скучно.

В романа на Едгар Уолас „Уликата на изкривената свещ“ находчивият убиец успява да заключи стая, като вклинява свещ под тежкото резе на вратата. Свещта постепенно се огъва от топлината на стаята и недостъпното отвън резе се затваря. Уолас пише в ранните дни на криминалистиката, но въпреки това неговата хитрост не би затруднила полицията. На първо място, по долната страна на резето неизбежно щеше да остане част от мекия восък на свещта и най-глупавият детектив за минути щеше да открие истината.

Повечето „важни улики“ в реалния живот съвсем не са толкова очевидни. През двете столетия на своето развитие научната криминалистика е достигнала високо равнище на ефективност. Въпреки това блестящата дедукция, упражнявана от Шерлок Холмс, не играе сериозна роля в разкриването на съвременните престъпления. То е комбинация от усърдна работа, търпение и късмет.

Тези три елемента присъстват в класическия случай с демобилизационния костюм, описан от главен инспектор Боб Фабиан от Скотланд Ярд. През лятото на 1946 г. полицай Артър Колинс се опитал да задържи петима мъже, които се мъчели да проникнат в сграда в Уоруик. Той бил толкова жестоко пребит с удари и ритници, че за известно време се опасявали от смъртен изход. Петимата избягали и единствената улика била парче плат, което притеклата се на помощ на мъжа си съпруга на полицая откъснала от дрехата на един от тях. Уоруикската полиция решила да поиска помощ от Скотланд Ярд и случаят бил възложен на Фабиан.

Платът бил фотографиран и снимките били разпратени на шивачи из цяла Англия. После залепили парчето на прозореца на местния вестник. Един бивш офицер казал на Фабиан, че платът несъмнено е от демобилизационен костюм. Фабиан отишъл в най-близкия военен склад в Бирмингам и там научил, че платът е произведен от фирма в Уелингтън, графство Съмърсет.

Полицаите пътували цяла нощ — само за да установят във фабриката, че от този плат е произведено количество за поне пет хиляди костюма. Нещо повече, войниците често ги продавали на спекулантите, които чакали пред портала на казармата. Там обаче дали на Фабиан адреса на две фабрики в Бирмингам и една в Глазгоу, които били купили плата. Фабиан се върнал в Бирмингам. Нито една от двете фабрики не била започнала да реализира плата.

Той отишъл в Глазгоу. Там един надзирател погледнал откъснатото парче и по шева познал кой шивач го е ушил. „Шевът е също толкова специфичен, колкото почеркът“ — заявил той. Накрая усилията им били възнаградени. Работникът погледнал плата и си спомнил, че костюмът бил ушит за изключително висок и широкоплещест мъж — поръчката била специална, затова си я спомнял.

В артилерийския склад в Бранстън край Бъртън от Трент дали на Фабиан името на бившия войник, за чиято демобилизация били поръчали костюма, и полицията го открила на бирмингамския адрес, на който бил пратен. Когато съпругата на ранения полицай го разпознала като нападателя на мъжа си, едрият ирландец (висок метър и деветдесет) не издържал и признал участието си в обира. Осъдили го на четири години каторжен труд.

Същото това невероятно търпение се наблюдава в случай, който определено се нарежда сред класиките на детективската работа. Той се разиграл през 1869 г. През януари собственикът на ресторант на Рю Принсес в Париж забелязал, че водата от кладенеца има противен вкус. Проучил въпроса и видял, че във водата плава вързоп. Когато го развил, намерил долна половина от човешки крак. Ужасеният човек повикал полиция. Случаят бил възложен на младия детектив Гюстав Масе. Той погледнал в кладенеца и намерил втори вързоп. В него имало друг крак, обут в чорап.

Лекарите казали на Масе, че краката почти със сигурност са женски. Като изхождал от това предположение, той изискал документите на сто двайсет и две изчезнали жени и започнал да ги проверява. Това му отнело месеци и накрая останали само три. Скоро Масе успял да открие и тях и лекарите признали, че е възможно да грешат. Краката приличали на женски, но можели да принадлежат на мъж. Масе въздъхнал и започнал отначало.