Колин Уилсън - Знаменити престъпници

Понци моментално видял чудни възможности: взимаш пет хиляди долара заем, купуваш фишове, разменяш ги за марки на стойност двайсет и пет хиляди долара и ги продаваш с отстъпка. Той купил фишове за няколко долара и се опитал да ги размени, но в пощенската служба му отговорили, че размяната в такива размери не е законна.

Понци обаче смятал, че богатството му е в кърпа вързано. Обиколил неколцина свои приятели и ги убедил да инвестират в начинанието му. Знаел как да заобиколи правилника на пощите. И намекнал, че Рокфелер е започнал да трупа богатството си със същия номер. Те му дали пари назаем. Три месеца по-късно Понци им дал по петдесет цента, които обявил за дивиденти. „Реинвестирайте ги — казал той. — Не можете да изгубите“. Те го послушали, както и други техни приятели. Скоро Понци имал достатъчно пари да открие Финансовата валутна компания и взимал по три хиляди долара дневно. Един въодушевен негов почитател извикал: „Вие сте най-великият италианец в историята“. Понци скромно отвърнал: „Не, не — Колумб е по-велик“.

В лудостта му наистина имало метод. Естествено той изплащал „дивидентите“ от парите, които получавал, но се успокоявал, че ако събере достатъчно пари, ще може да инвестира в законен бизнес, да прояви деловия си гений — в който нито той, нито който и да било друг се съмнявал, — и скоро да стане милионер. И наистина се сдобил с акции на Хановер Тръст Къмпани и купил Дж. П. Пуул Къмпани. Купил и огромно имение на жена си Роуз.

И може би щял да успее, ако не допуснал една грешка. Наел истински финансист да ръководи връзките с обществеността. Когато разбрал, че тази финансова империя е изградена върху пясък и че „геният“ на Понци се изразява в оптимизъм и чисто невежество, Уилям Макмастърс прошепнал няколко думички в ухото на щатските власти. Балонът се пукнал. Понци бил взел двайсет милиона долара, бил изплатил три четвърти от тази сума и бил похарчил другите пет милиона: осъдили го на десет години затвор за измама и присвояване в особено големи размери.

Когато излязъл, той решил да се върне в Италия и да предложи гения си на Мусолини, който му се струвал човек по негов вкус. Мусолини отначало бил на същото мнение, докато не го осенило, че главните „достойнства“ на Понци са великанското му самолюбие и безграничният му — и безпочвен — оптимизъм. Понци бил отпратен и умрял — в пълна бедност — в Рио де Жанейро през 1949 г.

Карло Понци е итало-американската версия на благородния престъпник. Английската версия обикновено носи униформени вратовръзки на елитно училище, говори с провлачен акцент и нарича хората „старче“ — типичен пример е сексубиецът Невил Хийт. Както и престъпникът, известен като Антъни Сейнт Джордж, който през 1924 г. се появил в крайречното село Сенд близо до Уокинг. Живеел в огромна плоскодънна лодка, бил висок, атлетичен и красив и като че ли имал много пари. Скоро станал изключително популярен в селската странноприемница, тъй като явно бил „независим“ човек. Говорело се, че е син на лорд. Ядял и пиел като цар и нямал проблем да се сдобие с пет-шест любовници.

Полицията се разтревожила от поредица зрелищни обири в района, в който навремето — както и днес — се заселвали множество пенсионирани бизнесмени. Един ден преди изгрев слънце полицай Елкинс бил повикан от някой си Лукас, който бил станал жертва на кражба. Престъпникът успял да вземе само чифт обувки. Имало една улика — парче жълта хартия, сякаш откъснато от книжен кибрит. Елкинс го прибрал в джоба си. На връщане срещнал Антъни Сейнт Джордж на велосипед и го попитал къде е бил. Сейнт Джордж отговорил, че прекарал нощта с местно момиче, но отказал да разкрие името му.

Елкинс не му повярвал и по-късно отишъл на лодката. Докато разговарял със Сейнт Джордж, извадил цигара и небрежно попитал: „Имате ли кибрит?“ Сейнт Джордж му подал жълт книжен кибрит. От него липсвало едно парченце. Полицаят извадил късчето от джоба си и проверил дали пасва. „Това не е много честно“ — жалостиво казал Сейнт Джордж, но без съпротива тръгнал с него.

В мемоарите си бившият старши полицай Фред Черил определя Сейнт Джордж като престъпник с аристократична фиксидея. Истинското му име е Артър Хейзъл и бил роден в Ливърпул през 1894 г. Никога не бил ходил в гимназия и университет. До 1914 г. излежал няколко присъди за дребни кражби. После постъпил в гвардията, станал старши сержант и го обзела фиксидеята, че е благородник. Смятал, че е трябвало да го направят офицер — и тъкмо такава самоличност възприел.