Колин Уилсън - Знаменити престъпници

Имал си почтен бизнес в Клинанкур, рекъл Раул, защо му било да се прави на благороден престъпник и да устройва засади на пътници? Видок се върнал при Корт и казал: „Добре, той си призна. Искаш ли да разговаряш с него?“ Корт кимнал и Видок пак ги събрал. Корт започнал: „Добре, радвам се, че и ти си призна. Да приключваме с това.“ Раул изругал — но подписал показанията.

Това обаче не било краят. Хитрият Видок се престорил, че след като следствието е свършило, няма лоши чувства, и нагостил двамата с богата вечеря и няколко бутилки вино. В резултат те издали свой редовен съучастник и на другия ден Видок го арестувал.

Раул и Корт могат да се смятат за типични представители на категорията „благородни престъпници“. Повечето са много чувствителни към това, че не са благородници — грубите нотки веднага ги издават пред истинския аристократ.

Естествено има изключения: например „граф“ Виктор Лустиг, мошеникът, който откраднал Айфеловата кула и чиито безупречни маниери напомняли на много негови жертви кинозвездата Адолф Менжу. Джералд Чапман, „графът от Грамърси Парк“, човекът, който се престорил на английски аристократ на почивка в Ню Йорк, заблудил голяма част от нюйоркското общество и успял да обере банка. Такива хора обаче са изключения. Правилото са престъпници като Раул и Корт.

През 1899 г. журналистът Едуард Уилям Хорнън публикувал „Касоразбивачът любител“, чийто герой е джентълменът крадец Рафълс. Книгата постигнала незабавен огромен успех и била последвана от още четири тома за Рафълс. По ирония на съдбата Хорнън бил зет на Конан Дойл, създателя на Шерлок Холмс, и популярността на Рафълс дълги години можела да се мери със славата на великия детектив. Интересно е да помислим защо Рафълс толкова се е харесал на почтена Англия от епохата на Едуард VII.

Той е завършил гимназия и университет и играе крикет, но за нещастие няма пари, за да води живот в обществото, с което е свикнал. Старият му приятел от училище Бъни е в същото положение. Затова двамата си изкарват прехраната, като извършват кражби. Естествено повечето им жертви са хора, които не пораждат особено съчувствие или съжаление у средния човек — бижутери, богати банкери и прочее.

Хорнън намеква, че Рафълс просто е смел и сърцат мъж, избрал да води авантюристичен живот в периферията на обществото. Освен това накрая той изкупва престъпния си живот, като умира храбро за родината си… Това е интересно противоречие, което демонстрира странната незрялост на средния англичанин от горната класа на прехода между XIX и XX в. Престъпният живот на Рафълс е просто продължение на ученически лудории — или поне така би трябвало да го схващаме.

Но всъщност Рафълс не прилича на никой реално съществувал благороден престъпник. Защото Хорнън, който не познавал достатъчно психологията на престъпника, е пропуснал един същностен елемент: мечтите ала Уолтър Мити, склонността към фантазиране и способността за самозаблуда. Благородният престъпник обикновено мами както другите, така и себе си.

Да вземем например удивителния живот на родения в Италия Карло Понци, един от най-великите финансови измамници на XX в. Понци емигрирал в Америка като момче, убеден, че ще спечели богатство в страната на неограничените възможности. Всъщност единствените му качества били жизнерадостната му находчивост и абсурдният му оптимизъм. Започнал кариерата си като келнер — дребосък с искрящи очи, — но бил толкова склонен да бъбри с клиентите си, че скоро си изгубил работата. Отишъл в Монреал, където работил като прислужник и спечелил достатъчно пари, за да си купи елегантни дрехи и палмово бастунче — което му станало своеобразна запазена марка. Копнеел да го взимат за джентълмен. Престъпният му живот започнал с измама — взел пари от италиански емигранти с обещанието да ги прати на роднините им в Италия и скоро се озовал в затвора.

Точно след Първата световна война отишъл в Бостън, оженил се за красавицата Роуз и станал управител на бащиния й склад за бакалски стоки на едро. Деловата му далновидност не можела да се мери с оптимизма му и тъст му скоро фалирал. Понци станал чиновник със заплата шестнайсет долара седмично. Един ден видял фиш за пощенски отговор в служебно писмо и с удивление установил, че този фиш може да се купи за един цент в чужбина и да се размени в Америка за марки на стойност пет цента. Така пощата насърчавала бизнеса.