Колин Уилсън - Знаменити престъпници

Основният му мотив обаче си остава загадка. Защо убивал с толкова лека ръка за толкова нелепо малки суми, най-много по неколкостотин франка? Свидетелствата предполагат, че е убивал от скука, както момчетата късат крилата на мухите.

Всичко това обяснява защо извършителите на убийства от алчност и крадците изобщо са обект на неизтощим интерес от страна на криминалистите — непредвидими и изключителни като тигрите човекоядци, но много по-непонятни. Ясно е само, че всички те страдат от форма на шизофрения.

Независимо дали обектът е влак, банка или самотна и разочарована вдовица, в поведението и психиката на извършителя на престъпления от алчност се проявява един постоянен елемент. Убиецът не допуска вероятността да се провали или да го заловят. Дори само в това се крие лудост и безразсъдство — най-голямата помощ за полицията в издирването на престъпника и неговото затваряне или екзекуция.

Въпреки че донякъде е засенчен от изопачен снобизъм, стремежът към благородство си остава една от най-силните мотивации в повечето цивилизовани общества. Преди половин век никой не го криел. Всеки, който обича песни от старите мюзикъли, знае, че в много от тях се пее за „контета“ — като Бърлингтън Бърти, който демонстрира аристократизма си, като се разхожда по Странд с ръкавици и после минава пак — този път без ръкавици.

В литературата от този период също откровено доминира чувството за класова принадлежност. Оскар Уайлд принадлежал към „висшата класа“ по право — баща му бил рицар — и все пак аристократизмът продължавал да го интригува. По друг начин същото се проявява в творбите на работническия писател Д. Х. Лорънс, който след брака си с немска аристократка винаги небрежно споменавал в писмата си, че баща й бил „фон“.

Лесно можем да разберем причините за този стремеж през XIX в. Всяка зима хиляди бедняци буквално умирали от студ и глад, затова мисълта за сигурността на богатството, за зимите на Ривиерата или в големи провинциални имения била като мечта за рая. В съвременното ни обезпечено общество никой не умира от глад и следователно може да се очаква, че интересът към аристократизма постепенно ще отслабва.

Действителността обаче е съвсем друга. Когато човек задоволи желанието си за дом, сексуална сигурност и семейство, следващото „равнище на потребност“ е стремежът към себеуважение и уважение от страна на обществото. Тази потребност е също толкова универсална, колкото и сексуалната. Затова всеки се възхищава — или завижда — на хората, които са над него в „йерархията на себеуважението“ — това е също толкова фундаментално, колкото интереса ни към Дон Жуан и Казанова или прочутите куртизанки от миналото.

Затова всъщност няма значение, че живеем в много по-благоденстващо общество, отколкото нашите велики предци. Човек продължава да мечтае да се е родил в положение, което автоматично осигурява уважение. Един от първите анимационни филми за „Блонди“ показва униформен портиер, който се обръща към Догууд със „сър“ и Догууд толкова се надува, че не може да се насити да минава през въртящата се врата. Това ни се струва смешно, но Уолтър Мити на Джеймс Търбър, който си въобразява, че е велик лекар, пилот изтребител, капитан на кораб, е универсален символ.

Това обяснява защо „благородният престъпник“ е толкова позната фигура в полицейските хроники. Не толкова защото престъпниците намират ролята на благородника за ефикасно прикритие, колкото защото стремежът да са благородници ги тласка към престъплението. Някои „благородни престъпници“ наистина постигат амбицията си и „висшето общество“ ги приема за „благородници“. Тъкмо това се случило с Казанова, който е син на беден актьор. Неговият чар, остроумие и гениално мошеничество му отворили вратите към обществото на крале и аристократи, които го приели като културен и интелигентен човек.

Същото се отнася за друг забележителен самозванец от края на XVIII в., „граф Сен Жермен“, който се представял за „мистериозен човек“. Той искал хората да вярват, че е на стотици години, и нехайно споменавал за различни исторически събития — например разпването на Христа, — сякаш е присъствал на тях. Сен Жермен също твърдял, че никога не яде, и сядал на богаташките маси само с чаша вода.

Мнозина вярвали, че притежава магьоснически способности. Той обаче не успял да заблуди всичките си съвременници и един от тях, граф Варнщет, го описва като „абсолютен глупак, шарлатан, дрънкало, празнодумец и мошеник“. Сен Жермен несъмнено се отличавал с гениална находчивост, особено в областта на тъканите, затова не можем да го прескочим като благороден престъпник. Същото се отнася за друг негов забележителен съвременник, Калиостро, основател на таен франкмасонски орден. Макар да не може да има съмнение, че и той бил празнодумец и самозванец, Калиостро наистина притежавал „окултистки“ познания и бил блестящ лекар.