Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Интересно, защото когато разпаленият директор се появи в Ню Йорк и ме помоли да наруша вече нарушеното мълчание, не спомена за пари. И аз му бях благодарна. Даже намерих за изискано, че той не повдига подобен въпрос, свързан с делото ми, освен че бях задвижена от хилядите изпепелени създания, от своя страна предлагах да отпуша ушите на глухите, да отворя очите на слепите и така нататък. Няколко дни след публикуването обаче ненадейно ми беше казано, че възнаграждението за непосилния труд е готово. Едно много-много-много-щедро-възнаграждение. Толкова щедро (не знам каква е сумата и не искам да узная), че би било излишно да ми изплатят и сериозните разходи, направени за презокеански 0елефонни разговори. Но макар да разбирах, че съгласно икономическите закони е справедливо да ми платят (ненапразно, написаните от моите клеветници материали за онзи вестник са били възнаградени богато и навреме), аз отказах много-много-много-щедрото-възнаграждение. Без обяснения. По-добре, преди да го откажа, изпитах същото смущение и вцепенение както в деня, когато четиринайсетгодишна научих, че италианската армия възнамерява да ми плати уволнението като на редник, защото се бях сражавала с нацифашистите в корпуса “Доброволци на свободата". (За случката пиша в малката книга, по повод на все пак приетите пари, за да купя обувки, каквито нито аз, нито сестрите ми имахме.) Е… Знам , че разкаяният директор не се превърнал в стълб от сол като жената на Лот. Но както на него, така и на четящия, еретичката казва: сега си имам обувки. А ако ги нямах, бих предпочела по-скоро да ходя боса, отколкото да усещам в джоба си парите за онази статия. И половин лира да бях приела, щях да опетня душата си.

Ориана Фалачи

Ню Йорк, ноември 2001

Този път искаш от мен да говоря. Искаш поне сега да наруша избраното от мен мълчание — наложила си го бях от години, за да не участвам в хора на цикадите. Ето, правя го. Защото чух, че и в Италия се намират ликуващи хора, подобни на палестинците от Газа онази вечер по телевизията. „Победа! Победа!" Мъже, жени, деца. (Ако допуснем, че би могло да определим като мъж, жена или дете онзи, който прави подобно нещо.) Чух, че някои луксозни цикади — политици или така наречени политици, интелектуалци или набедени интелектуалци, а освен това и куп индивиди, незаслужаващи да бъдат определени като граждани, всъщност се държат по същия начин. И казват: „Добре, добре! Така им се пада на американците!". Затова съм много, много, много разгневена. Разгневена с някакъв хладнокръвен, избистрен, рационален гняв. Гняв, заличаващ всяко безразличие, всяко снизхождение, който ми вменява в дълг да им отговоря и преди всичко да ги заплюя. И аз ги заплювам. Разгневена както мен, вчера афроамериканската поетеса Мая Анджелоу кресна: Be angry. It's good to be angry. It's healthy./ „Бъдете гневни. Добре е да бъдем гневни. Здравословно е". Не знам дали ще е здравословно за мен, но знам, че за тях няма да е. Имам предвид почитателите на такива като Осама бин Ладен, изразяващите разбиране, симпатия или солидарност към тях. Като прекратявам мълчанието, задействам един детонатор, който от доста време иска да избухне. Ще се увериш. Искаш от мен също да разкажа как самата аз преживях този апокалипсис. Да свидетелствам като очевидец. Тогава ще започна да свидетелствам. Бях си у дома, къщата ми е в центъра на Манхатън, и около девет часа изпитах усещане за опасност, може би не в непосредствена близост, но със сигурност ме засягаше. Усещането, изпитвано на война, даже насред битката, когато с всички пори на кожата предугаждаш летящия насреща ти куршум или ракета, наостряш уши и крещиш на другите: Down! Get down!/ „Долу! Залегни!". Но се отърсих от него. „Че да не се намирам във Виетнам — казах си, — да не би да съм в някоя от безбройните шибани войни, които от Втората световна насам вадят душата ми? По дяволите, намирам се в Ню Йорк, навън е великолепна септемврийска утрин! Единайсети септември 2001-ва". Но непонятно за мен усещането не ме оставяше на мира, тогава направих нещо, което сутрин винаги избягвам — включих телевизора. Липсваше звук. Имаше образ. И по всеки канал, а тук каналите са около сто, се виждаше една от кулите на Световния търговски център — от осемдесетия етаж нагоре пламтеше като гигантска факла. Късо съединение? Изгубил посоката малък самолет? Или обмислен терористичен акт? Като вкаменена стоях, вперила очи, и докато се взирах в кулата, докато си задавах тези три въпроса, на екрана се появи един самолет. Бял, огромен. Самолет от редовните линии. Летеше толкова ниско… И летейки толкова ниско, се насочваше към втората кула, като бомбардировач, взел на мушка целта си, спускащ се към нея. Веднага разбрах. Искам да кажа, разбрах, че е самолет камикадзе, а с първата кула се е случило същото. И докато го осъзнавах, се появи звук. Хор от диви, повтарящи се, нечовешки писъци. „Господи! О, Господи! О, Господи, Господи, Господи! Господи-и-и! Божичко! Божичко! Господи, Господи. Господи-и-и!" После белият самолет се вряза във втората кула като нож в буца масло. Беше девет и три минути. И не ме питай какво съм почувствала в онзи момент и след това. Не знам, не си спомням. Стоях като вледенена. И мозъкът ми беше леден къс. Дори не помня дали видях някои неща на първата, или на втората кула. Например хората, които не искаха да умрат, като изгорят живи, скачаха от прозорците над осемдесетия, деветдесетия, стотния етаж. Чупеха стъклата на прозорците, прекрачваха през тях и се хвърляха надолу, както парашутисти скачат от самолет. С дузини. Да, с дузини. Политаха толкова бавно. Толкова бавно… Размахваха ръце и крака, плуваха във въздуха. Да, все едно плуваха във въздуха. Полетът им сякаш нямаше край. Но към трийсетия етаж ускорението вземаше връх. Започваха отчаяно да размахват ръце и крака, предполагам вече съжаляваха, сигурно крещяха hеlр-помощ-hеlр. Може би викаха точно това. Накрая падаха като камъни и туп! Боже, мислех, че съм видяла всичко във войните. Смятах, че те са ме ваксинирали. Вече нищо не ме учудва. Даже когато съм ядосана, когато негодувам от нещо. Но на война винаги съм виждала умиращи принудително хора. Никога не съм попадала на човеци, загиващи по волята си, хвърляйки се без парашут от прозорците над осемдесетия, деветдесетия стотния етаж. Продължиха да скачат, докато кулите се срутиха, едната около десет, другата около десет и половина и… Знаеш ли, на война заедно с умиращите човеци винаги виждах избухващи неща. Неща, които рухват, защото избухват, защото експлодират ветрилообразно. Двете кули обаче не рухнаха по тази причина. Първата се срути от имплозия, самопогълна се. Втората — защото се стече, наистина се разтопи като буца масло. И всичко това се случи, или така ми се стори, в гробовна тишина. Възможно ли е? Наистина ли цареше онова мълчание, или беше вътре в мен?