Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Колкото до „Хиляда и една нощ", питам се кой ли клеветник Ви е разказал, че не познавам тази наслада. При това наслада, която не дължим изцяло на арабите, а също и на Запада. И по-точно на ориенталиста Антоан Галанд, в съгласие с издателя през 1715-а той добавя към оригиналния текст поне сто разказа, тайно написани от него. Между тях, трите най-прочути и може би най-хубави: „Али Баба и четиридесетте разбойници", „Пътуванията на Синдбад Мореплавателя", „Аладин и вълшебната лампа". (А това доста обезсилва отправеното към мен обвинение от онази цикада, чийто пол и самоличност оставям настрана.) Знаете ли, когато бях дете, спях в Стаята на книгите. Име, използвано от моите обичани и безпарични родители за мъничката всекидневна, претъпкана с купени с лишения и на вноски книги. В шкафа над миниатюрния диван, наричан от мен моето легло, имаше огромен том, а от корицата ме гледаше забулена жена. Една вечер го сграбчих и… Мама не искаше. Щом се усети, го измъкна от ръцете ми. „Засрами се! Това не е за деца!" Но после ми го върна. „Чети, чети! Няма значение." Така приказките от „Хиляда и една нощ " се превърнаха в приказките на моето детство и оттогава са част от книжовното ми наследство. Може да ги намерите у дома във Флоренция, в селската ми къща в Тоскана, а тук в Ню Йорк имам две различни издания. Второто на френски. Миналото лято го купих от Кен Глос, моя книжар антиквар от Бостън, заедно с Les Oeuvres Completes de Madame De La Fayette [16] „Пълните произведения на Мадам дьо Лафайет". — Бел. ред. , отпечатани в Париж през 1812-а и Les Oeuvres Completes de Moliere [17] „Пълните произведения на Молиер". — Бел. ред. , издадени също в Париж през 1799-а. Става дума за изданието на Иар, издателя на „Библиотека на приятелите на литературата", от 1832-ра, с предговор точно на Галанд. То е в седем тома, пазя ги като злато. Но честно казано, не съм способна да сравнявам онези грациозни приказки с „Илиада" и „Одисея" на Омир. Не бих се захванала да ги сравнявам с „Диалози" на Платон, „Енеида" на Вергилий, „Изповеди" на Свети Августин, „Божествена комедия" на Данте Алигиери, с трагедиите и комедиите на Шекспир и така нататък. Струва ми се несериозно. Край на усмивките, финални акорди.

Аз се препитавам с моите книги. С написаното от мен. Изхранвам се с моите авторски права и се гордея с това. Държа на моите авторски права, въпреки че процентът, получаван от автора за всяка продадена бройка, е наистина скромен, даже нищожен. Сума, която особено при книгите с меки корици (при преводите още по-зле), не стига да си купиш половин молив, даже третинка молив от някой от синовете на Аллах, дето продава моливи по тротоарите и никога не е чувал за “Хиляда и една нощ". Аз си искам авторските права. Получавам ги, защото без тях би трябвало аз да продавам моливи по тротоарите. Но не пиша за пари. Никога не съм писала за пари. Никога! Даже когато бях млада и имах крещяща нужда от пари, за да помагам на своето семейство да свързва двата края, а освен това да се издържам във факултета по медицина на университета, което по онова време струваше доста. На седемнайсет години бях приета като репортерка в един флорентински ежедневник. А малко преди да стана на деветнайсет, ме уволниха без предупреждение, защото отхвърлих принципа на ужасната дума „продажен писач". Е, да. Бяха ми заповядали да напиша фалшив материал за митинга на един известен лидер, към когото, внимавайте добре, хранех дълбока антипатия, даже неприязън. (Толиати.) Статия, която, внимавайте добре, не трябваше да подписвам. Възмутена, казах, не няма да пиша лъжи и директорът (един тлъст и надменен християндемократ) отговори, че журналистите са продажни писачи, назначени да пишат неща, за които им плащат. „Не се плюе в чинията, откъдето се яде. " Отвърнах, че в такава чиния би могъл да се храни той, и че по-скоро ще умра от глад, вместо да се превърна в продажна авторка, а той ме уволни начаса. Не се дипломирах по медицина и заради това. Озовах се без необходимата заплата, за да плащам таксите в университета. Не, досега никой не е успял да ме накара даже ред да напиша за пари. Всичко, написано от мен през живота ми, е било далече от парите. Винаги съм си давала сметка, че написаното въздейства на читателските мисли и действия повече, отколкото бомбите и щиковете, отговорността, произтичаща от това осъзнаване, не може да бъде упражнявана с мисълта за парите или в замяна на пари. Ерго, четирите страници и четвърт от вестника не запълних с мисълта за парите. Не заради парите положих непосилния труд, съсипал моето окаяно тяло през онези седмици. Още по-малко пък сложих своето „дете", тоест моя задължаващ ме роман, да спи, та аз да спечеля повече, отколкото успявам с моите авторски права. И тук става интересно.