Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Но по този въпрос имам да добавя още нещо.

Когато се срещнахме, ти ми се стори почти стреснат от героичното усърдие и достойното за възхищение единство, с което американците дадоха отпор на апокалипсиса.

Да, така е. Въпреки че постоянно изтъкват недостатъците им, а и самата аз ги изтъквам (но европейските и особено италианските са още по-сериозни), Америка може да ни научи на много неща. Що се отнася до героичното усърдие, остави ме да изпея хвалебствена ода за кмета на Ню Йорк. Онзи Рудолф Джулиани, пред когото ние италианците трябва да се преклоним заради италианската фамилия и произход, който ни представя великолепно в чужбина, ще рече, пред целия свят. Да, Рудолф Джулиани е велик, изключителен кмет. Казвам ти го аз, дето съм все недоволна от всичко и от всички, като започна със себе си. Достоен както един друг неподражаем кмет с италианско име, Фиорело ла Гуардия [19] Кмет на Ню Йорк от италиански произход, управлявал града през 30-те и 40-те години и известен с това, че е помогнал за възстановяването му след Голямата депресия. — Бел. ред , а много от нашите кметове би трябвало да се поучат от него. Да застанат смирено пред него, даже да си посипят главата с пепел и да

го попитат: „Господин Джулиани, жив да сте, ще ни научите ли на акъл?". Той не прехвърля задълженията си на ближния, не. Не си губи времето с простотии и ламтежи. Не се разкъсва между задълженията на кмет и онези на министър или депутат. (Ало, ало, чува ли ме някой в трите града на Стендал — Неапол, Флоренция и Рим?) Незабавно се притече на помощ и веднага влезе във втория небостъргач с риск да бъде изпепелен както другите. Отърва се на косъм, по чудо. Едва за четири дни изправи на крака Ню Йорк. Град с девет милиона и половина жители, обърни внимание, и почти два милиона само в Манхатън. Как съумя, не знам… Горкият, мъчи го болестта, както и мен. Ракът, който го е приклещил, и настъпва ли, настъпва..-Но и той като мен се преструва, че е здрав. Не престава да работи. Да де, ама аз съм книжен плъх, по дяволите, седя си на масичката. Докато той… Изглеждаше като генерал, участващ лично в битката, войник, атакуващ на нож. „Напред, хора, напред! По-живо, запретнете ръкавите-е-е!" А пък вчера ни каза: The first of the Human Rights is Freedom from Fear. Do not have fear ./ „Първото от човешките права е свободата да не се страхуваме. Не се страхувайте". Да, той може да се държи така, защото е заобиколен от хора, скроени като него. Съмишленици, които не си придават важност, не ги мързи и са куражлии. Като единствения пожарникар, спасил се след рухването на втората кула: извадили го жив от развалините. Казва се Джими Грило, на двайсет и осем, с морскосини зеници и сламеноруси коси. Сутринта го видях по телевизията и приличаше на Ессе Hommо [20] “Ето Човекът!" — това са думите, използвани от Пилат Понтийски, о показва вече измъчвания Христос на разгневената тълпа. — Бел. ред. . Рани, изгаряния, порязвания, пластири. Попитаха го дали ще си смени работата. Отговори: I am a fireman, and all my life I shall be a fireman. Always here, always in New York. To protect my city and my people and my friends. / Аз съм пожарникар и ще бъда такъв през целия си живот, винаги тук, винаги в Ню Йорк. За да защитавам моя град, моите хора, моите приятели". Колкото до възхитителната им способност да се обединяват до почти военната сплотеност, с която американците отговарят на бедите и на враговете, ето признавам, че отначало ме изненада. Да, знаех, че сплотеността им изригнала още по времето на Пърл Харбър. По времето когато народът се обединил около Рузвелт, след като влязъл във войната против хитлеристка Германия, Италия на Мусолини и Япония на Хирохито. Да, бях я усетила след убийството на Кенеди. Но след него последва войната във Виетнам и последвалото я мъчително разделение, в известен смисъл това ми беше напомнило тяхната Гражданска война отпреди век и половина. Затова когато видях бели и черни да плачат прегърнати, повтарям прегърнати, когато видях демократи и републиканци да пеят прегърнати, казвам прегърнати God Bless America! „Боже, благослови Америка", когато ги видях да зачеркват всички различия, останах като гръмната. И пак така, когато чух Бил Клинтън (персона, която никога не ми е била особено симпатична) да заявява: „Нека се сплотим около Буш, имайте доверие в нашия президент!" Също и когато неговите думи бяха повторени пламенно от съпругата му Хилари, сега сенатор от щата Ню Йорк. Когато ги произнесе и Либерман, бившият кандидат за вицепрезидент на демократите. (Само загубилият Ал Гор си замълча недостойно.) После, когато Конгресът единодушно гласува за военни действия и наказване на виновниците. Също и когато открих, че девизът на американците е на латински и гласи: Е pluribus unum / „От многото — единствен". Ще рече, всички за един. Когато разбрах, че децата го научават в училище и го казват наизуст както при нас казваме „Отче наш", даже се трогнах. Ех, ако Италия можеше да научи този урок! Но тя е толкова несговорна страна. Толкова разколническа, толкова натровена от племенната си поквара! В Италия се мразят даже и съпартийците. Не съумяват да останат единни дори когато са под една и съща партийна емблема, носят еднакви значки. Ревниви, жлъчни, суетни, дребнави, не мислят за друго освен за личните си интереси. В главите им е само собствената кариерка, собствената славичка, собствената им известност в провинцията и за провинцията. Заради личните интереси си нанасят оскърбления и издайничат. Ругаят се един друг, злословят… Твърдо убедена съм, че ако Осама бин Ладен взриви Кулата на Джото или Наклонената кула в Пиза, опозицията би обвинила правнителството, а правителството ще припише вината на опозицията. А пък правителствените и опозиционни лидери — на своите съратници или на другарите си. И като казах това, сега ме остави да обясня от какво се поражда умението на американците да се обединяват, да посрещат сплотени бедите и врага.