Димитър Попдимитров - Големият син отбор

В края на октомври 1925 г. е турнето в Германия и Франция. Париж срещу „Стад Франсе“ е записана ВЕЛИКОЛЕПНА ПОБЕДА .

с 2:0, а в медиите се отбелязва, че гостите дълго били господари на терена и напомнили за играта на уругвайците в миналогодишния олимпийски турнир…

След сигналите, че здравето му е в опасност, е принуден да търси и друго подходящо поприще. Стана дума, че учителства десет години. Автор е на компетентни публикации, включително и на голямата статия „Тяло и дух“, под каквото заглавие излиза и списание за физическото възпитание на учащата се младеж с активното му участие. Ала неканените гостенки не го оставят на спокойствие — след появата на ишиас идва ред на мускулен ревматизъм и на други по-респектиращи…

Неслучайно през 1933 г. печатът е разтревожен. Отбелязва: „Неговото име с любов се носеше от уста на уста… Влизаше ли в тима, осигуряваше победата“. И апелира да му бъде оказана морална и материална подкрепа, от каквато така много се нуждае. За подпомагане на болния тогава наистина е проведен мач между „Левски“ и студентския отбор. В страданието му го крепят неговата дълбока набожност, човешките му добродетели и нравствената му закалка, които си остават неговата „Светая светих“… За да тежи и вината, че пенсиониран със сто процента загубена работоспособност, с два бастуна, грохнал, приживе (а и по-късно) нерядко е оставян в сянка и отминаван.

Стана дума за популярността му и признанието му като великолепен футболист (бил е също добър гимнастик, атлет, волейболист, кънкьор). Увличаше с ерудицията и красноречието си. Известен бе и като духовен деец. Сред почитателите му бяха монсеньор Анджело Ронкали (по-късно папа Йоан XXIII), тогавашен нунций в София, архиепископ Серафим Соболев, прославеният певец Борис Христов, големият наш артист Константин Кисимов… Молеше се в руския храм „Св. Николай Мирликлийски“ в София, където канеше приятели и познати, включително и автора на очерка…

Два дни след настъпването на пролетта слопи очи… Опелото се състоя в църквата „Св. Георги Победоносец“ в тържествена обстановка (с 11 свещеници), при необикновено внимание от страна на обществеността, с участието на артисти от операта, на хоровете „Гусла“ и „Славия“, в които бе участвал. Цялата църква и градинката около нея бяха изпълнени със стотици почитатели. До ковчега бяха заели места видни личности, състезатели от националния отбор и от „Левски“. В словото си ген. Владимир Стойчев определи Никола Мутафчиев като първосъздател на футбола ни.

В друга реч бе дадена такава бляскава оценка:

„ОТРОНИ СЕ БИСЕР ОТ СИЯЙНАТА ОГЪРЛИЦА НА «ЛЕВСКИ»…

В последно сбогом при погребението отекнаха думите: «Той пренебрегваше материалните облаги и личното благоденствие в името на духовното израстване на хората… Той ненавиждаше с цялата си душа егоизма, алчността, злодеянията и се бореше според силите си за човеколюбие…». В такъв ред на мислите бе цитиран и Виктор Юго, който пред гроба на Оноре дьо Балзак изрича следната сентенция: «Това не е нощ, то е светлина. Това не е пустота — то е вечност. Това не е край — то е начало…»

Роден на 13 ноември 1898 г. в Шумен.

Съосновател на «Левски» (Сф) през 1914 г. и участник в първия клубен отбор. Носител на вицешампионската титла през 1925 година. По време на следването си (икономически науки) в Париж (1928–1931 г.) облича състезателната фланелка, а по-късно е и треньор на «Серкъл де спорт Франсе».

През 1933 г. под неговото ръководство «Левски» за пръв път става държавен шампион и носител на Царската купа. Дългогодишен член е на управителния съвет на клуба. През 1934 г. изпълнява длъжността «ръководител на националния тим».

Един от уредниците е на българския щанд на световното изложение в Париж през 1937 година.

През лятото на 1944 г. здравословното му състояние се влошава и след продължително боледуване умира на 4 март 1945 година.

Неуморният ход на времето ни напомни, че през 1998 г. бе вековният юбилей на Цеко Генев, чиято звезда озарява ранната история на «Левски» и футбола ни повече от две десетилетия.

Показателна за него е и семейната среда, в която расте и се възпитава. Баща му генерал-майор Никола Генев е участник в национално-освободителното движение и в Руско-турската война 1877–1878 г. като опълченец, в Сръбско-българската война 1885 г., герой от Балканската война 1912–1913 г. като командир на бойците, които пленяват корпуса на Явер паша, а и отбиват турския десант при Шаркьой… Затова може би и синът Цветан наследява прозвището Генерала. Майка му Мария е завършила самарянски курсове. От тримата му по-големи братя Георги е генерал-майор от кавалерията (водач на българските конници на олимпийските игри в Берлин през 1936 г.), Никифор загива като 17-годишен доброволец в Балканската война, а Спиридон завършва медицина в Грац. По-възрастната сестра Парашкева е гимназиална учителка по български език, а по-младата Величка (Вили) е класическа балерина, учила при Олга Преображенска и работила в балетите на Монте Карло.