Димитър Попдимитров - Големият син отбор

НАЙ-ЩЕДЪР ДАР е било за мен да познавам този човек — само две улици ни деляха, след като се бе преместил да живее в нашия квартал. Запомнил съм го в разговори с други свещенослужители на спорта. Виждал съм го да води за ръка невръстния си син Константин и да привлича симпатиите на околните, които бяха тръпнали от подвизите му на футболния терен и тачеха приноса му като преподавател по физическо възпитание. Притиснат от тежко заболяване, не се предаваше, поддържаше духа си бодър, а на лицето му, осенено от благия поглед, бе изписана самата човешка доброта. Винаги бе готов да е в помощ, според силите си. Като знаеше, че обличам състезателната фланелка, веднъж ме посвети в тайните на тактиката: «За размаха на нападението е нужен широк периметър. Колко пъти съм карал своя батко на фланга от дясната ми страна да застава до самата странична линия, да се придвижва дори извън нея, за да играем разперено!» Можех ли да не приема за чиста монета думите му, изразени така образно и убедително?

Спомням си как всички зрители бяха трогнати от появата на този корифей през лятото на 1956 г. на стадион «Васил Левски», за да раздаде — едва пристъпяйки от изнемога — на ветераните на «Левски» и «Славия» изработените от него сувенири.

От личните му бележки съдим, че е участвал в почти всички срещи за първенство от 1923 до 1926 г., когато болестта подкопава здравето му. Допринася за победата над «Славия» през есента на 1923 г. с 3:1, когато е нарушена хегемонията на «белите» в градското първенство (след осемгодишна борба). «Спортен преглед» тогава отбелязва: «Левски» надмина «Славия» по замисъл на комбинациите, по пласирането на единиците и най-вече по техника.“ След година в така наречен „филмиран“ мач вечният съперник пак е принуден да отстъпи, този път надигран с 2:1 (с един гол на Н. Мутафчиев). Но комисия преценява, че попадението било от засада и определя резултат 1:1. През същия сезон (1924–1925 г.) Колишчето е стрелец и срещу „АС 23“ — 5:2.

Няма късмет да бъде шампион на България, защото полуфиналът в София през есента на 1924 г. с „Владислав“ (0:0) се преиграва и първенец на страната не е излъчен. А на следващата година финалът между двата съперника завършва 2:0 за „Владислав“…

Една бележка, че заедно с Гено Матеев закъсняват за финала срещу „Славия“ за купата „Улпия Сердика“ през октомври 1926 г. (2:1), документира един от последните мачове на бай Кольо на официално равнище.

Достойно е представянето на Н. Мутафчиев и В МЕЖДУНАРОДНИТЕ СРЕЩИ .

През 1923 г. „Левски“ бие букурещкия „Триколорул“ с 1:0 и той създава головото положение. Следва победата и над гостуващия от Прага „Рус“ — 3:2. Ласкав отзив има за него и след минималната загуба от „ФК 33“ (0:1) при първото гостуване на унгарски футболисти у нас.

През октомври 1923 г. е знаменитото гостуване в Румъния (първо по рода си за столичен клуб), в което срещу „Ромкомит“ е записано равенство 1:1, а срещу „Триколорул“ — победа с 4:2. Името на Н. Мутафчиев пак е сред голмайсторите, като съдията отменя две негови попадения. Този успех предизвиква фурор у нас. Русе посреща „Левски“ с музика, а в София е устроено факелно шествие и Колишчето е носен на ръце още от стъпалото на вагона!

През пролетта на 1924 г. „Ромкомит“ връща визитата, като на вратата му е известният от сборния отбор на Торино Липицер. „Левски“ повежда с 1:0, а след почивката след една „темпераментна и отчаяна борба“ Никола Мутафчиев с нисък бърз удар оформя крайния резултат 2:0.

На път за олимпийските игри в Париж през 1924 г. представителната ни единайсеторка има мач във Виена срещу Австрия 0:6. Но четем и ласкав отзив: „Най-добрият техник е по-младият от братята Мутафчиеви“.

Хуго Майсъл — създателят на „Вундертима“, предлага на Колишчето да играе в отбора на Австрия, като му се осигурява добро възнаграждение от 6000 лв месечно, а и възможността да следва. Изгрялата звезда отказва. Като претекст изтъква привързаността и отговорността си към родителите.

Похвално е представянето на „единствения ни играч от европейска класа“ и срещу ирландците в олимпийския ни прощъпалник — 0:1. И същински разкош — сравнението, с което е удостоен: „Наполеон на българския футбол!“ И тук, в Париж, е поканен да остане. И тук отказва: „Помнех — споделя — Витоша със зелените ливади, дивите цветя! А не можех да се разделя и с Миша Борисов…“

Сред галаспектаклите на Колишчето е и срещата в София през юни 1925 г. с отбора на Средна Унгария. В столичния ни състав само трима не са от „Левски“. Ето откъс от тогавашното описание: „В 10-ата минута комбинация между Н. Мутафчиев, К. Йовович и К. Мазников завършва с гол. Невъобразима буря от «Ура» и аплодисменти оглушава игрище «Юнак». При ново нападение Н. Мутафчиев бие от пеналтерията във вратата и предизвиква нови бурни овации на екзалтираната публика: България — 2, Средна Унгария — 0!“ За този голов удар дълго ще си спомнят очевидците. Един от тях е съдията на мача Георги Григоров (Фурланата): „Топката идва от високо. Мутафчиев е с лице към вратата на съперника. Внезапно се обръща, изчаква топката и така се нагажда към нея, че поемайки я във въздуха, със страшен шут я отправя в целта. Вратарят не мръдна!“