Симеон Радев - Строители на съвременна България том 2

Извикаха военния министър Никифорова; от София отговори едно лице, което каза, че е Никифоров. Муткуров изказа учудването си, че на него, бригаден командир, не е нищо съобщено; мнимият Никифоров обясни, че е станала грешка. На другите запитвания на Муткурова той отговори: „Низвержението е извършено за спасение на отечеството от погибел, както знаете. За неизпълнението на заповедите на главнокомандующия ще отговаряте с главата си. Имате ли нещо да кажете?“ „Нямам.“ „Тогава сбогом!“ [32]

На излизане от станцията полковите командири попитаха Муткурова какво да правят. Той им отговори, че ще трябва да закълнат войската. Останал сам с Муткурова капитан Андреев му изказа съмненията си, че това може да е някоя игра. „Откъде си сигурен ти, че говори с Никифорова, а не с някой друг? Ами ако Маджаров е закачил някой апарат по линията и прави тази комедия, за да позори княза?“ Муткуров мълчеше, дъвчейки според обичая си едно късче хартия. Атанасов поде: „Може би сам князът прави тази лъжлива тревога, за да провери предаността на войската.“ „Възможно“ — промълви Муткуров, който вадеше думите си като с клещи. И без да добави нищо, той се упъти към къщата си със своите бавни стъпки на флегматик.

Между туй брожението в града ставаше все по-осезателно. Националистическите елементи се разшаваха. На Джумаята, в Мараша една негодуваща мълва се зароди глухо и почна да расте. Хъшовската гвардия на бившия революционен комитет заръмжа тук-таме. В кафенето на Караманова Йордан Бошков — полупиян само защото още не бе се стъмнило — удряше по масите, викайки „долу предателите“ с тоя дрезгав глас, с който преди една година бе бунтувал кръчмите против Източна Румелия.

На другата страна Спиро Керпията псуваше вече открито, храчейки енергически своето възмущение на безхитростен патриот. Настроението се бе подигнало и в политическите кръгове. В бирарията „Венети“ големите дейци по Съединението, които сутринта мълчаха с намусен и тайнствен вид — омърлушени в действителност, — сега стоеха като под пара, готови да подемат нещо, което всички чувствуваха за неизбежно, но за което никой още не даваше знак. Най-много кипеше със своя мършав силует и със своето остро лице на горска птица Ив. Стоянович.

Превратът завари Стояновича в Хаджи Елес, дето, придружен от своя неразделен спътник Н. Генадиева, той бе дошел да подготви допълнителните избори. Щом узнаха от околийския началник страшната новина, двамата агитатори взеха трена за Пловдив. По пътя те напразно си блъскаха ума, за да отгадаят мотивите и истинската физиономия на софийското събитие. Над всичките им предположения господствуваше скръбта, че тъй печално е трябвало да свърши тоя благороден княз, когото една народна революция бе направила български патриот и една война бе венчала герой. Едно мъчително предчувствие им стягаше също сърцето, мисълта, че зад тоя заговор срещу княз Александра се крие може би някое покушение срещу България.

В Пловдив, разказва Стоянович, пристигнахме към часа един. Пред бригадното управление срещнахме капитан М. Савов [33], който изглеждаше много възбуден. При първите ни думи за преврата той каза: „Това е предателско дело!“ И той обаче знаеше за станалото в София само това, което гласеше лаконическата депеша на Груева. Една обиколка по града ме убеди, че негодуванието, макар още затаено, е почти всеобщо. Другарите по Съединението, с които успях да се видя набърже, бяха просто ожесточени, но не знаеха какво да правят. Затекох се в бригадното управление, но ми казаха, че Муткуров не е сам. Писах му на едно парче книга, че искам да го видя. Той излезе смутен и ми каза: „Довечера у дома!“ Аз малко разчитах на Муткурова; неговият уплашен вид сега още повече ме разочарова. От военните най-годен за един смел подвиг ми изглеждаше капитан Велчев, известен по своята буйност, мой братовчед при това. Отидох при него на часа 4–4½ и го заварих в необикновена екзалтация. Когато той се поусмири, почнахме да разсъждаваме. „Чие дело е превратът! Съгласили ли са се всичките партии? Кой е увлякъл войската в София?“ Мисълта ни кацаше върху всевъзможни вероятности. Когато стана дума за Пловдивския гарнизон, Велчев заяви: „Аз клетва няма да дам, каквото ще да става.“ Виждахме, че трябва „да се направи нещо“, но и двамата бяхме убедени, че само с войската ще може да се възпротивим на София, а за да се поведе войската, трябваше начело на движението да застане Муткуров като най-висок по чин офицер. Решихме да видя пак Муткурова до вечерта.