Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

Завариха Едмънд под грижите на госпожа Бобър малко по-назад от бойната линия. Той беше целият в кръв, с отворена уста, лицето му сиво-зелено.

— Бързо, Луси! — каза Аслан.

И тогава почти за първи път Луси си спомни скъпоценното питие, което й беше дадено като коледен подарък. Ръцете й толкова трепереха, че едва успя да махне запушалката, но най-после се справи и наля няколко капки в устата на брат си.

— Има и други ранени — каза Аслан, докато тя все още гледаше тревожно бледото лице на Едмънд и се чудеше дали течността ще има някакъв резултат.

— Да, знам — отвърна Луси обидено. — Почакай малко.

— Дъще Евина — каза Аслан с по-строг глас, — има и други на прага на смъртта. Трябва ли още хора да умират заради Едмънд?

— Извинявай, Аслан! — каза Луси, стана и тръгна с него.

Следващия половин час те бяха заети: тя обикаляше ранените, а той съживяваше тези, които бяха превърнати в камък. Когато най-сетне се освободи и се върна при Едмънд, завари го на крака — не само беше излекуван от раните, а дори изглеждаше по-добре, отколкото тя си го спомняше от… о, от край време, тоест откакто бе тръгнал на това ужасно училище, където започна да става лош. Сега той отново приличаше на себе си и можеше да те погледне в очите. И тогава там, на самото бойно поле, Аслан го удостои с рицарско звание.

— Той знае ли — прошепна Луси на Сузан — какво направи за него Аслан? Знае ли каква е била уговорката с Вещицата?

— Шт! Не. Разбира се, че не знае — каза Сузан.

— Не трябва ли да му се каже? — попита Луси.

— О, разбира се, не — отвърна Сузан. — Това ще бъде твърде ужасно за него. Помисли си как би се чувствувала ти на негово място.

— Въпреки това смятам, че той трябва да знае! — каза Луси. Но в същия миг разговорът им бе прекъснат.

Тази нощ спаха там, където бяха. Как Аслан осигури храна за всички тях, не зная. Но по някакъв начин около осем часа те се озоваха седнали на тревата, на хубава вечеря, която завърши с чай. На следващия ден тръгнаха на изток, надолу край брега на Голямата река. А на още по-следващия, около времето за чай — в пет часа следобед, те вече стигнаха до устието. Над тях върху малкия хълм се извинявате дворецът Каир Паравел, а пред тях, сред скали, локвички солена вода и водорасли бяха пясъците, миризмата на морето и безкрай от синьо-зелени вълни, които се разбиваха една след друга о брега. А писъкът на чайките! Чували ли сте го? Можете ли да си го спомните?

Тази вечер след чая и четирите деца слязоха отново край морето, свалиха обувките и чорапите си и почувствуваха пясъка между пръстите на краката си. Но следващият ден бе по-тържествен. Защото тогава в голямата зала на Каир Паравел, в тази чудна зала с тавана си от слонова кост и украсената с паунови пера западна стена, с вратата на изток, която гледаше към морето, в присъствието на всички техни приятеля и под звуците на тръби Аслан тържествено ги короняса и ги отведе до четирите трона сред оглушителни викове:

— Да живее крал Питър!

— Да живее кралица Сузан!

— Да живее крал Едмънд!

— Да живее кралица Луси!

— Щом веднъж сте провъзгласени за крале и кралици на Нарния, това означава, че завинаги ще бъдете крале и кралици. Бъдете достойни за короните, синове Адамови! Бъдете достойни за короните, дъщери Евини! — каза Аслан.

А през източната врата, която беше широко отворена, долитаха гласовете на морските духове и морските сирени, които плуваха близо до брега и пееха в чест на своите нови крале и кралици.

И така, децата седнаха на своите тронове, в ръцете им бяха положени скиптри и те раздадоха награди и ордени на всичките си приятели — на фавъна Тумн и на бобрите, на гиганта Ръмбълбъфин, на леопардите и добрите кентаври, на добрите джуджета и на лъва. Тази нощ в Каир Паравел имаше голямо празненство — пиршество и танци, злато блестеше и вино се лееше. А на музиката вътре откликваше по-странна, по-сладка и по-проникваща музика отвън — изпълнявана от морските обитатели.

В разгара на цялата тази веселба обаче Аслан тихо изчезна. Но когато кралете и кралиците забелязаха, че го няма, те не казаха нищо, тъй като господин Бобър ги беше предупредил. «Той ще идва и ще си отива», бе казал той. «Днес го виждаш тук, а утре — не. Той не обича да бъде ограничаван, при това трябва да се грижи и за други страни. Всичко е наред. Той ще идва често. Само не трябва да му се налагате. Той е диво животно. Не е като опитомен лъв.»

А сега, както разбирате, тази история е почти (но не съвсем) към края си. Двамата крале и двете кралици управляваха Нарния добре и дълго и щастливо беше тяхното царуване. Отначало голяма част от времето им отиваше да издирват остатъците от армията на Бялата Вещица и да ги унищожават. Защото дълго време идваха вести за злини, спотайващи се в по-дивите места на гората — някъде преследване, другаде убийства, този месец зърнали върколак, другия — мълва, че се мярнала вещица. Но накрая цялата тази мръсна пасмина бе смазана. И те създадоха добри закони, запазиха мира, спасиха добрите дървета от ненужно отсичане и освободиха малките джуджета и сатири да не ги изпращат на училище. И общо взето възпираха дърдорковците и вредителите, а насърчаваха обикновените хора, които просто искаха да живеят, и ги оставиха да живеят както искат. Прогониха злите великани (съвсем различен вид от Ръмбълбъфин) в Северна Нарния, когато те дръзваха да пресичат границата. Сприятелиха се и се съюзиха с презморски страни, правеха им държавни визити и получаваха държавни визити от тях. А те самите израснаха и се промениха с годините. Питър стана висок, широкоплещест мъж, велик пълководец и хората го нарекоха крал Питър Великолепни. Сузан порасна висока, блага девойка, с черна, дълга почти до петите коса и кралете от презморските страни започнаха да пращат свои посланици да искат ръката и. Тя бе наречена Сузан Благородната. Едмънд бе по-разсъдлив и по-кротък човек от Питър, много способен за съвети и преценки и го нарекоха Едмънд Справедливия. А колкото до Луси, тя беше винаги весела, златокоса и всички принцове наоколо мечтаеха тя да стане тяхна кралица. А нейният собствен народ я нарече кралица Луси Доблестната.