Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

— Къщата на Вещицата! — изрева той. — Сега, деца, дръжте се здраво!

В следващия миг като че ли целият свят се преобърна наопаки и децата изпитаха чувството, че са оставили вътрешностите си зад себе си; защото лъвът се бе напрегнал за огромен скок — по-голям от всички досега, и той скочи — или по-точно бихте могли да кажете «прелетя» вместо «скочи» — право над стената на замъка. Двете момичета, останали без дъх, но невредими, се прекатуриха от гърба му в средата на широк каменен двор, пълен със статуи.

— Какво необикновено място! — извика Луси. — Всички тези каменни животни… и хора! Прилича… прилича на музей.

— Шт! — каза Сузан. — Аслан прави нещо.

Той наистина правеше нещо. Бе скочил до каменния лъв и му дъхаше. После, без да се бави нито миг, се разфуча наоколо, като че бе котка, която гони опашката си, и дъхна и на каменното джудже, което (както помните) стоеше на няколко крачки от лъва, гърбом към него. После се спусна към една висока каменна самодива, която стоеше до джуджето, бързо се обърна настрана да се справи с едно каменно зайче вдясно, спусна се към два кентавъра. Но в този миг Луси каза:

— О, Сузан! Погледни! Виж лъва!

Предполагам, че сте виждали някой да доближава запалена клечка кибрит до парче вестник, което е прикрепено към решетка пред незапален огън. За миг като че нищо не става, после забелязвате как тънка ивица пламък пролазва по края на вестника. Така беше и сега. Секунда след като Аслан му бе дъхнал, каменният лъв изглеждаше съвсем същият. После тъничка златна ивица започна да пълзи по белия му мраморен гръб, след това се разпростря по-нашироко, после цветът като че го облиза отвсякъде, както пламъкът близва отвсякъде къса хартия, после, докато задната му част явно още беше каменна, лъвът разтърси грива и всички тежки каменни дипли се накъдриха в жива козина, сетне отвори голяма червена уста, топла и жива, в една удивителна прозявка. Сега и задните, му крака се съживиха. Той повдигна единия и се почеса. После, като видя Аслан, тръгна с подскоци подире му, и като подрипваше около него, скимтеше от радост и подскачаше, за да го близне по лицето.

Естествено очите на децата се обърнаха да следват Лъва; но гледката, която видяха, бе така чудесна, че те скоро забравиха за него. Навсякъде около тях статуите оживяваха. Дворът вече приличаше не толкова на музей, колкото на зоологическа градина. Съживените същества тичаха след Аслан, танцуваха около него, докато тълпата им почти го скри. Вместо мъртвешката белота дворът сега бе пламнал от цветове: от лъскавите кестеняви хълбоци на кентаврите, индиговите рога на единорозите, ослепителното оперение на птиците, червено-кафявите лисици, от кучетата и сатирите, от жълтите чорапи и пурпурните качулки на джуджетата, от белите момичета брези, момичетата буки в свежо прозрачно зелено, момичетата лиственици в толкова блестящо зелено, че преминаваше почти в жълто. А вместо мъртвата тишина цялото място звънтеше от щастливо ръмжене, от рев, скимтене, лай, писукане, гукане, цвилене, тропане, викане, викове ура, песни и смях.

— О! — каза с променен глас Сузан. — Виж! Дали е безопасен?

Луси погледна и видя, че Аслан току-що бе дъхнал на краката на каменния великан.

— Бъдете спокойни! — извика весело Аслан. — Щом съживя краката му, останалата част от тялото ще ги последва.

— Не точно това исках да кажа — прошепна Сузан на Луси. Но вече бе твърде късно да се направи нещо, та дори и Аслан да я бе чул. Промяната пълзеше нагоре по краката на великана. Той вече можеше да движи ходилата си. След миг свали тоягата от рамото си, разтърка очи и каза:

— Я гледай! Трябва да съм заспал. Виж ти! Къде е тази малка проклета вещица, която тичаше тъдява по земята? Беше някъде около краката ми.

И когато всички започнаха да му крещят, за да обясни какво всъщност се е случило и когато великанът сложи ръка на ухото си и ги накара да повторят казаното, така че най-после разбра, тогава се наведе, докато главата му стигна на височината на купа сено и няколко пъти докосна шапката си в знак на благодарност към Аслан, а честното му грозно лице сияеше. (Сега в Англия всякакъв вид великани са такава рядкост, а толкова от великаните са добродушни, че мога да се обзаложа — никога не сте виждали великан със сияещо лице. Гледката наистина си струва.)

— А сега — напред към къщата! — каза Аслан. — По-живо! Нагоре и надолу по стълбите и в стаята на миледи! Не оставяйте ъгълче непретърсено! Кой знае къде може да намерите скрит някой нещастен затворник!