Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

Надявам се, че никой, който чете тази книга, не е бил толкова нещастен, колкото бяха Сузи и Луси тази нощ. Но ако е бил… ако е будувал цяла нощ и е плакал, докато не са му останали никакви сълзи… тогава ще знае, че накрая настъпва някакво спокойствие. Усещане, като че ли никога няма да се случи нищо повече. Поне така се чувствуваха двете момичета. Часовете се нижеха един след друг в мъртвата тишина, а те почти не забелязваха, че им става все по-студено и по-студено. Най-сетне обаче Луси забеляза други две неща. Едното беше, че небето откъм източната страна на хълма бе станало малко по-светло, отколкото преди един час. Второто бе някакво леко движение в тревата до краката й. Отначало тя не му обърна внимание. Какво значение имаше това? Вече нищо нямаше значение! Но най-после тя видя, че неизвестното нещо започна да се движи нагоре, по изправените камъни, подпрели Каменната маса. И вече множество неизвестни неща се движеха насам-натам по тялото на Аслан. Тя се взря по-отблизо. Бяха някакви малки сиви животинки.

— Ох! — каза Сузан от другия край на масата. — Колко жестоко! Полазиха го ужасни малки мишки. Махайте се, малки зверчета. — И тя вдигна ръка да ги изплаши и ги прогони.

— Чакай! — каза Луси, която все още се взираше в тях отблизо. — Можеш ли да видиш какво правят?

Двете момичета се наведоха и се вгледаха.

— Струва ми се… — каза Сузан. — Колко странно! Те прегризват въжетата.

— Това си помислих и аз — каза Луси. — Мисля, че това са мишки приятели. Бедните мишлета — те не разбират, че той е мъртъв. Мислят, че ще му направят добро, като го отвържат.

Сега вече беше определено по-светло. Всяко от момичетата изведнъж забеляза колко е бяло лицето на другата. Те виждаха как мишките гризат въжетата — дузини, дори стотици малки полски мишлета. Най-после едно след друго въжетата бяха прегризани.

Небето на изток вече бе просветляло и звездите избледняваха — освен една много голяма звезда на изток, ниско до хоризонта. Усетиха, че им става по-студено, отколкото през нощта. Мишките си отидоха.

Момичетата изчистиха остатъците от прегризаните въжета. Без тях Аслан започна да прилича повече на себе си. С всеки изминат миг мъртвото му лице изглеждаше все по-благородно, колкото по-светло ставаше, толкова по-добре го виждаха.

В гората зад тях ликуващо изчирика птица. Часове наред бе толкова тихо, че този звук ги стресна. После й отговори друга птица. Скоро всички птици наоколо запяха.

Съвсем определено вече бе ранна утрин, а не късна нощ.

— Толкова ми е студено! — каза Луси.

— И на мен! — каза Сузан. — Хайде да се поразходим.

Те отидоха до източния край на хълма и погледнаха надолу. Самотната голяма звезда вече бе почти изчезнала. Полето изглеждаше тъмносиво, а отвъд, съвсем накрай света, се виждаше бледото море. Небето започна да става червено. Те изминаха разстоянието между мъртвия Аслан и източния хребет повече пъти, отколкото можеха да броят, като се опитваха да се стоплят; само колко изморени усещаха краката си! След това, когато се спряха за малко и погледнаха към морето и Каир Паравел (който едва сега можеха да различат), там, където морето и небето се срещаха, червеното се превърна в златно и бавно-бавно се показа ръбът на слънцето. В този миг чуха зад себе си силен шум — силен пукот, оглушителен шум, като че ли някой великан счупи великанската си чиния.

— Какво е това? — каза Луси и сграбчи ръката на Сузан.

— Аз… аз… страх ме е да се обърна — каза Сузан, — става нещо страшно.

— Правят му нещо още по-лошо — каза Луси. — Да вървим! — И тя се обърна, като задърпа Сузан със себе си.

Изгревът на слънцето направи всичко да изглежда така различно — всички цветове и сенки се бяха променили… че за миг те не видяха най-важното. След това видяха. Каменната маса бе разтрошена на две и голяма пукнатина минаваше от единия до другия й край; а Аслан го нямаше.

— О-о-о! — заплакаха двете момичета и се втурнаха към масата.

— О, колко лошо — хълцаше Луси, — можеха да оставят тялото на мира.

— Кой направи това? — плачеше Сузан. — Какво означава това? Друга магия?

— Да! — прозвуча зад тях един силен глас. — Друга магия!

Те се огледаха. Там, блестящ на слънчевия изгрев, по-голям, отколкото го бяха виждали преди, разтърсвайки грива (защото явно тя отново му бе пораснала), стоеше самият Аслан.

— О, Аслан! — извикаха двете деца, втренчили очи в него и почти толкова изплашени, колкото и радостни.

— Значи ти не си мъртъв, скъпи Аслан? — каза Луси.