Клайв Луис: Лъвът, вещицата и дрешникът

В началото на пътешествието Аслан обясни на Питър плана си за действие.

— Веднага щом свърши работата си по тези места — каза той, — Вещицата с бандата си положително ще се върне в своята къща и ще се подготви за обсада. Ти може и да успееш, и да не успееш да й пресечеш пътя и да й попречиш да стигне дотам.

След това Аслан начерта два плана за битката: единият за борба с Вещицата и хората й в гората, а другият — за нападение на замъка й. През цялото това време той даваше съвети на Питър как да проведе операцията, като му казваше например: «Трябва да поставиш кентаврите си еди-къде си»; или: «Трябва да изпратиш разузнавачи да видят тя да не прави еди-какво си», докато накрая Питър каза:

— Но ти самият нали ще бъдеш там, Аслан?

— Не мога да ти го обещая — каза лъвът и продължи да дава указания на Питър.

В последната част на пътешествието край него най-много бяха Сузан и Луси. Той не приказваше много и им се видя нажален.

Беше все още следобед, когато се спуснаха до място, където речната долина ставаше просторна и реката течеше широка и плитка. Това бяха бродовете на Беруна и Аслан нареди да спрат на отсамния бряг. Но Питър каза:

— Няма ли да бъде по-добре да се установим на оттатъшния бряг? Опасявам се, че тя ще се опита да ни нападне през нощта.

Аслан, който сякаш в момента се бе замислил за нещо друго, се изправи, разтърси величествената си грива и попита:

— А? Какво каза?

И Питър повтори.

— Не — отвърна Аслан унило, като че ли това нямаше значение. — Тя няма да ни атакува тази нощ. — После въздъхна дълбоко. След малко добави: — Независимо от това обаче е добре, че си го помисли. Така трябва да разсъждава войникът. Но това наистина няма значение.

И те продължиха работата по разполагането на лагера.

Настроението на Аслан подействува на всички тази вечер. Питър беше неспокоен при мисълта, че ще трябва сам да се сражава в битката. Вестта, че Аслан може и да не присъствува, дойде като голям удар за него. На трапезата тази вечер бе тихо. Всеки чувствуваше колко се различаваше тя от снощи или дори от сутринта. Като че ли добрите времена, които едва започваха, вече бяха към края си.

Това усещане толкова много се отрази на Сузан, че, когато си легна, не можеше да заспи. След като дълго време брои овце и се мята насам-натам, тя чу, че и Луси въздиша тежко и се върти до нея в тъмнината.

— И ти ли не можеш да заспиш? — попита Сузан.

— Не — каза Луси. — Мислех, че си заспала. Слушай, Сузан!

— Какво?

— Имам ужасното чувство, като че някаква заплаха виси над нас.

— И ти ли? Защото всъщност и аз имам същото чувство.

— Заради Аслан — каза Луси. — Или на него ще се случи нещо страшно, или той самият се кани да извърши нещо страшно.

— През целия следобед нещо ставаше с него — каза Сузан. — Луси! Какво каза той — че няма да бъде с нас в битката? Мислиш ли, че би могъл да се измъкне и да ни остави през нощта?

— Къде е той сега? — попита Луси. — Тук в палатката ли е?

— Мисля, че не.

— Сузан! Да излезем вън и да огледаме наоколо. Може би ще го видим.

— Добре. Хайде! — каза Сузан. — Все едно дали ще направим това, или ще лежим тук будни.

Съвсем тихо двете момичета пипнешком се промъкнаха между спящите и изпълзяха от палатката. Луната светеше ярко и тишината се нарушаваше само от шума на реката, която ромонеше между камъните. Изведнъж Сузан хвана Луси за ръката и каза:

— Виж!

В края на поляната, на която бяха разположили лагера, точно където започваха дърветата, те видяха как лъвът бавно се отдалечава от тях към гората. Без да проговорят, момичетата го последваха.

Вървяха подире му нагоре по стръмнината, встрани от речната долина и после завиха леко надясно — явно по същия път, по който бяха вървели следобеда, когато идваха от хълма на Каменната маса. Следваха го дълго през тъмни сенки и открити места, осветени от бледата лунна светлина. Краката им се намокриха от тежката роса. Той им изглеждаше някак различен от този Аслан, когото познаваха. Със сведена глава и увиснала опашка Аслан вървеше съвсем бавно, сякаш бе много, много уморен. После, когато пресичаха едно широко открито място, където нямаше никаква сянка, за да могат да се скрият, той се спря и се огледа. Нямаше смисъл да се опитват да бягат, затова тръгнаха към него. Когато се приближиха, той каза:

— О, деца, деца, защо ме следвате?

— Не можехме да заспим — каза Луси и след това почувствува, че няма нужда да говори повече, сигурна, че Аслан знае всичко, което са си мислили.