Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

— Учила ли е в колеж?

— Опитала се, но не й дали стипендия.

— Навсякъде финансови проблеми. Какво става, мамо?

— Икономиката преминава през възходи и спадове, Тео. Когато времената са добри, хората печелят и харчат повече пари, вследствие на което в общината постъпват повече данъци. Повече данъци от продажби, повече данък сгради, повече…

— Не съм сигурен, че разбирам данъка сгради.

— Добре, много е просто. Двамата с баща ти притежаваме тази сграда. Тя е недвижимо имущество. Земята и сградите са недвижимо имущество, а автомобилите, яхтите, мотоциклетите и камионите са движимо. Те също се облагат с данъци, но да се върнем на тази сграда. Всяка година общината я оценява. В момента цената й е четиристотин хиляди долара, което е много повече от сумата, която платихме за нея преди много години. След като общината определи цената, тя начислява и данък върху нея. Миналата година данъкът възлизаше на един процент, което ще рече около четири хиляди долара. Същото се прави и с къщата ни, но данъците на жилищните сгради са малко по-ниски. Както и да е, за къщата платихме около две хиляди долара данък. Що се отнася до движимото имущество, ние притежаваме два автомобила и данъците им бяха около хиляда долара. Тоест миналата година сме платили на общината седем хиляди долара.

— Къде отиват тези пари?

— Училищата получават най-голям процент, но парите от данъците ни отиват и за полицията, болниците, парковете и други места за отмора, за поддържане на улиците, за събирането на сметта. Списъкът е дълъг.

— Човек може ли да определя как да бъдат похарчени парите?

Госпожа Буун се усмихна и се замисли за секунда.

— Може би донякъде. Не пряко, но ние избираме кмет и градски съветници, които на теория би трябвало да ни слушат. Но всъщност ние просто плащаме парите, защото нямаме избор, и се надяваме да се случи възможно най-доброто.

— Неприятно ли ти е, че плащаш данъци?

Невинният въпрос беше посрещнат с още една усмивка.

— Тео, никой не обича да плаща данъци, но искаме да имаме страхотни училища, много добре обучени полицаи и пожарникари, красиви паркове, най-добрата здравна грижа в болниците и така нататък.

— Струва ми се, че седем хиляди долара годишно не са чак толкова много.

— Тео, това са седем хиляди долара само за общината. Освен това плащаме данъци на окръга, на щата и на Чичо Сам във Вашингтон. И тъй като икономиката е в криза, всички нива на администрацията са принудени да правят бюджетни съкращения. Не се случва само в Стратънбърг.

— Значи положението навсякъде е зле?

— Преживявали сме и по-лошо. Има подеми и спадове. Най-страшно е обаче, когато икономическата криза засяга наши познати като господин Састрънк и тази моя клиентка например. Когато наши близки губят работата си, проблемът изведнъж става по-сериозен.

— Кризата засяга ли добрата стара кантора «Буун и Буун»?

— О, да, особено работата на баща ти. Когато хората не купуват жилища и не строят нищо, бизнесът с недвижими имоти страда. Но ти не се тревожи, Тео. Преживявали сме го много пъти.

— Просто не ми изглежда справедливо.

— Не е, но никой не твърди, че животът е справедлив. — Телефонът звънна и Елза каза нещо. — Търсят ме, Тео. Мисля, че баща ти иска да те види.

— Добре, мамо. Какво ще вечеряме?

Ама че шега! Беше сряда, а в сряда винаги си вземаха китайска храна от «Златният дракон». Госпожа Буун беше прекалено заета, за да се върти в кухнята.

— Мисля тази вечер да е скариди в сладко-кисел сос — каза тя.

— Звучи добре — съгласи се Тео и двамата с Джъдж станаха и излязоха от кабинета.

В последния момент Тео реши да не си поръчва скариди в сладко-кисел сос и предпочете хрупкаво телешко. Беше от любимите на Джъдж. Баща му донесе китайската храна и точно в седем часа семейство Буун се настаниха с дървените си подноси пред телевизора в хола. Господин Буун благослови храната с обичайното «да благодарим на Бог» и започнаха да се хранят. Джъдж седеше до фотьойла на Тео и чакаше търпеливо, но беше готов и той да похапне.

Дистанционното беше във владение на госпожа Буун. Преди месеци семейството беше постигнало примирие, а после и споразумение, съгласно което всяка сряда дистанционното се завърташе помежду им. Когато някой го държеше, другите двама нямаха право да се оплакват. След няколко хапки и коментари за чудесните дебати госпожа Буун най-сетне включи телевизора и започна да обикаля каналите безцелно, без конкретно намерение. Звукът беше изключен. Единственият звук издаваше Джъдж, който шумно дъвчеше хрупкавото телешко. Ако дистанционното беше у господин Буун или у Тео, те щяха веднага да пуснат любимия си филм — повторенията на сериала за Пери Мейсън. Но госпожа Буун просто превключваше, без да се интересува конкретно от нищо. Тя почти не гледаше телевизия и се стараеше да държи и Тео далече от екрана.