Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

Тео влезе с раницата на гръб и каза:

— Здравей, Елза.

Едно и също всеки ден. Елза скокна, щипна го по бузата и го попита как е минал денят му. Добре. Тя заглади яката на ризата му и попита:

— Баща ти каза, че си бил невероятен по време на дебатите, така ли е?

— Май да — отговори Тео. — Спечелихме.

Джъдж вече беше в краката на Тео, размахваше опашка и чакаше да го погалят по главата и да му кажат нещо.

— Много си сладък с истинска риза — отбеляза Елза.

Тео го очакваше, защото тя обикновено го посрещаше с някакъв коментар относно облеклото му. Елза беше по-възрастна от родителите му, но се носеше като двайсетгодишно момиче със странни вкусове. Беше като баба на Тео, много важен човек в живота му.

Тео каза няколко думи на кучето си, погали го по главата и попита:

— Мама тук ли е?

— Тук е и те очаква — отвърна незабавно Елза. От тази жена бликаше невъобразима енергия. — И е много разочарована, че е пропуснала дебатите, Тео.

— Не е бог знае какво. Тя си има работа.

— Така е. В кухнята има какаови кексчета с пекан.

— Кой ги е правил?

— Приятелката на Винс.

Тео кимна одобрително и се отправи по коридора към кабинета на майка си. Вратата беше отворена и тя му махна да влезе. Тео седна, а Джъдж се разположи до него на пода. Госпожа Буун водеше телефонен разговор — в момента слушаше. Обувките й на висок ток бяха паркирани отстрани, следователно бе имала дълъг ден в съда. Марсела Буун беше на четирийсет и седем години, малко по-голяма от майките на повечето приятели на Тео, и смяташе, че когато са в съдебната зала, адвокатките трябва да се обличат официално. В кантората облеклото беше по-обикновено, поне това на госпожа Буун, но за съда тя слагаше елегантни дрехи и високи токчета.

Господин Буун, който работеше на горния етаж, рядко ходеше в съда и рядко обръщаше внимание на външния си вид.

— Поздравления — каза госпожа Буун, след като затвори. — Според баща ти си бил страхотен. Съжалявам, че не присъствах, Тео.

Поговориха за дебатите, Тео подробно й описа основателните аргументи, изтъкнати от отбора на «Сентръл», и контрааргументите, с които той ги беше атакувал. Няколко минути по-късно майка му долови още нещо. Тео често се удивяваше на способността й да надушва какво не е наред. Често, когато той се опитваше да се пошегува с нея или да й скрои глупав номер, не стигаше доникъде. Тя го поглеждаше в очите и веднага разбираше какво е намислил.

— Станало ли е нещо, Тео? — попита тя.

— Ами… край с виолончелото — съобщи той и разказа защо часовете по музика са спрени. — Не е честно. Господин Састрънк е прекрасен учител. Много се вълнуваше за часовете и мисля, че се нуждае от парите, които са му плащали.

— Това е ужасно, Тео.

— Говорихме с госпожа Гладуел и тя ни обясни, че инспекторатът е разпоредил бюджетни съкращения. Треньори, портиери, работещи в кафето. Положението е зле, но тя не може да направи нищо. Каза, че ще се оплаче пред училищния съвет, но след като няма пари, значи няма, и толкова.

Госпожа Буун завъртя стола си към малък лъскав шкаф и затърси някаква папка. На горния етаж, когато господин Буун търсеше папка, той просто ровеше из купчините разхвърляни документи върху бюрото си. Държеше материали и под бюрото си, и отстрани и не беше необичайно човек да зърне листове, измъкнали се от купчините и приземили се някъде другаде на пода. Кабинетът на госпожа Буун беше подчертано модерен и спретнат, всичко беше подредено. А този на господин Буун беше стар, скърцащ и разхвърлян. Но Тео неведнъж беше виждал как баща му успява да намери папка почти толкова бързо, колкото и майка му.

Марсела Буун се завъртя обратно към бюрото и прегледа някакви документи.

— Тази млада жена дойде миналата седмица за развод. Много тъжно. На двайсет и четири е, има едно малко дете и очаква второ. Не работи, защото е била отдадена на задълженията си като млада майка. Съпругът й е полицай новобранец тук, в града, само той получава заплата. Едва свързват двата края като семейство и не могат да си позволят раздяла. Препоръчах им да отидат на брачен консултант и сериозно да се постараят да оправят нещата. Тя ми се обади вчера — съпругът й току-що научил, че общината го уволнила. Кметът разпоредил на всички полицейски управления да намалят бюджетите си с пет процента. Имаме шейсет полицаи, което означава, че трима ще изгубят работата си. Съпругът на клиентката ми е един от тях.

— Какво ще прави тя? — попита Тео.

— Ще се постарае да издържи някак, не знам. Много е тъжно. Каза ми, че сякаш вчера била в гимназията и си мечтаела за колеж и кариера. Сега е ужасена и не е сигурна какво ще се случи.