Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

Госпожа Буун увеличи звука още повече. Мъжът от Сиера Клъб продължаваше:

— Не е проучено внимателно въздействието върху околната среда. Проектът е прокаран от политици, на които транспортните компании са платили.

След това се появи още един политик и госпожа Буун побърза да изключи звука.

— Какво е Сиера Клъб? — попита Тео.

— Група радикални природозащитници — отговори баща му.

— Една от най-големите екологични организации на света — поясни майка му.

— Добре — каза Тео и продължи да яде. И той като всички деца се наслаждаваше на тези редки мигове, когато родителите му спореха. Реши да поддържа жива дискусията: — Объркан съм: ако щатът и градът са разорени, тогава откъде са тези двеста милиона долара?

— Питай баща си — изстреля в отговор госпожа Буун, хвърляйки топката към съпруга си с невероятна бързина и прецизност.

— Вземат ги назаем — каза господин Буун. — Фалитът никога не е пречел на правителствата да харчат още пари. Ако не намерят средствата, просто заемат нужната сума чрез облигации с плаващ процент.

— Облигации с плаващ процент ли? — попита Тео.

— Е, сега нагазихте в дълбоки води — отново се засмя госпожа Буун.

— Да, доста е сложно — съгласи се господин Буун. — Да го оставим за друг път. Важното е да разбереш, Тео, че правителствата не действат както би трябвало. Майка ти и аз работим много. Представляваме клиентите си. Печелим хонорари. Харчим парите си за заплати, офис оборудване, електрически крушки, такива неща. Само че не можем да харчим повече, отколкото печелим. Просто е. Повечето семейства и предприятия постъпват така или поне се опитват. Не и правителствата обаче. Те харчат твърде много, вземат прекалено големи заеми и пилеят прекомерно.

— Не трябва ли да връщат парите, които вземат назаем? — попита Тео.

— На теория, да, но, изглежда, просто отлагат за следващото поколение. Нашето поколение на практика доведе страната до фалит, а вашето ще трябва да плаща.

— О, благодаря!

— Няма за какво. — Господин Буун лапна яйчено рулце, което щеше да дъвче дълго и нямаше да може да говори.

За щастие, губернаторът се махна от екрана, а следващият репортаж беше за преподавател от колежа «Стратън», който беше разстроен от ниските заплати на портиерите и чистачите в кампуса. Беше организирал протест пред административната сграда, но се бяха събрали само няколко души. Преподавателят имаше дълга прошарена коса и обици и говореше с писклив глас.

— Лудия Уили Уебър — каза господин Буун. — Ама че палячо!

— Кой е той? — попита Тео.

— Изтъкнат местен комедиант. Преподава руска история в колежа и се мисли за комунист. Винаги създава неприятности или поне се опитва.

Разбира се, госпожа Буун не се съгласи:

— Всъщност е активист, който много ефективно се застъпва за редица каузи.

— Какво е активист? — попита Тео. Той не пропускаше нова дума да отлети без дефиниция.

Госпожа Буун се замисли за секунда и отговори:

— Активист е човек, който има ангажирано отношение по даден проблем или проблеми и желае да участва в предизвикването на промяна. Уудс?

Господин Буун кимна и каза:

— Да, доста точно. Бих добавил, че активистът обикновено е активен на няколко фронта. Едни и същи личности се появяват отново и отново.

— Да, струва ми се — съгласи се тя.

Джъдж беше хвърлил око на яйчените ролца на господин Буун, на едно от последните две, но шансовете му бяха нищожни. Затова отиде в кухнята да пийне вода, после се върна в хола, разположи се точно пред господин Буун и впери очи в ролцата.

— Махни се, Джъдж — нареди господин Буун.

— Татко, той обича яйчени ролца — каза Тео.

— Аз също и не ми се иска да ги деля.

— Той не бива да яде китайска храна — каза госпожа Буун. Твърдеше го, каквото и да ядяха, щом Тео започнеше да пуска хапки на Джъдж.

И господин, и госпожа Буун не смятаха, че е разумно да храниш куче от масата, и го заявяваха често, но дори докато предупреждаваха Тео да не храни Джъдж, прекрасно знаеха какво прави той. Господин Буун също му даваше залъци понякога, а ако госпожа Буун забележеше, винаги казваше: «Уудс, не храни кучето». Но Уудс хранеше кучето когато си пожелаеше, а на следващия ден предупреждаваше Тео: «Тео, не храни кучето».

Странно поведение. Тео нерядко се озадачаваше от разни неща, които родителите му казваха и вършеха. Например всяка вечер към девет часа, докато двамата четяха, разговаряха или се мотаеха из кухнята, госпожа Буун казваше: «Уудс, твой ред е да направиш кафето». Всеки ден след вечеря господин Буун мелеше зърната, наливаше вода, нагласяше машината на автоматичен режим и приготвяше всичко необходимо, така че първата каничка да е готова в шест сутринта. Съпрузите обичаха да се събуждат с уханието на прясно сварено кафе, макар че госпожа Буун всъщност пиеше съвсем малко. Господин Буун си умираше за кофеин и по тази причина вечерният ритуал по «правенето на кафе» му доставяше удоволствие. Беше негова работа, която не отстъпваше на никого. Кафените зърна трябваше да бъдат правилно отмерени. Водата трябваше да е до определено ниво. Филтърът трябваше да е точно определен вид. И така нататък. Въпреки това всяка вечер госпожа Буун смяташе за нужно да напомня на съпруга си, а отговорът му неизменно гласеше: «Да, скъпа, след минутка».