Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

Майорът прегледа менюто и разпределението на работата и обсъди планираните за уикенда събития. Събранията преди лагеруване бяха много по-вълнуващи от другите и момчетата с нетърпение очакваха заминаването. Бяха по-шумни от обикновено и не изпълняваха незабавно нарежданията на майора. В пет и половина той закри събранието и пусна скаутите да се прибират.

Майорът очакваше неизменно присъствие, затова Тео не беше пропуснал нито едно събрание. Същото важеше и за още едно дете, Харди Куин, негов приятел от училище, осмокласник от друга паралелка. След събранието Харди причака Тео до стойката, където бяха оставени няколко велосипеда.

— Тео, имаш ли минутка? — тихо попита Харди и се озърна, за да се увери, че никой не ги чува.

— Разбира се, какво има?

— Нали познаваш добре законите?

— Отчасти да. Родителите ми са адвокати и ми позволяват да стоя в кантората им. Понаучих някои неща, свързани с правото.

— И аз така чувам. — Харди отново се озърна, сякаш криеше срамна тайна.

На Тео непрекъснато му се случваха такива неща. Някой приятел от училище току ще отиде при него и ще рови с крак в прахта, търсейки точните думи, за да опише правен проблем, който Тео евентуално да анализира и по който да го посъветва. И Тео винаги се притичваше на помощ, особено на свестни момчета като Харди.

Според плана на майора двамата щяха да станат орлета след около година. В момента Тео имаше двайсет и три значки за умения. Харди имаше двайсет и четири. Тео беше водач на патрул «Сокол», а Харди — на «Пантера».

— И така, сигурно си чувал за новия обходен път край града.

— Да, гледах за него снощи по новините.

— Вчера баба и дядо получили по пощата известие, че щатът възнамерява да вземе фермата ни до Ред Крийк, защото пътят ще мине оттам. Става дума за ферма от сто акра, която е на семейството ми от средата на деветнайсети век, когато един от прапрадядовците ми купил земята. А сега щатът ще ни я отнеме, за да построи обходен път.

— Непрекъснато се случват такива работи — отговори Тео. — Нарича се суверенно право на държавата да отчуждава частна собственост.

— Моля?

Приближиха се други двама скаути, за да вземат велосипедите си. Харди замълча. След няколко секунди Тео попита:

— Това твоето колело ли е?

— Аха.

— Добре. Да отидем в кабинета ми и да поговорим.

Десет минути момчетата летяха през тихите сенчести улици на Стратънбърг, преди да стигнат до покрития с чакъл паркинг зад сградата на «Буун и Буун». Влязоха през малката задна врата в кабинета на Тео. Джъдж спеше под бюрото, но се разбуди, щом зърна момчетата. Наложи се Тео да поспре и да го погали по главата.

— Това е Джъдж — представи го той и Харди също погали кучето.

— Седни тук и почакай — покани го Тео и Харди седна.

Наближаваше шест часът и кантората беше притихнала. Правният помощник Винс и Дороти, секретарката на отдела за недвижими имоти, си бяха тръгнали, Елза също. Госпожа Буун беше в кабинета си, но вратата й беше затворена — явно имаше среща с клиент. Джипът на господин Буун не беше на паркинга, така че него най-вероятно го нямаше.

Тео отиде в любимото си място, голямата заседателна зала с дебели томове по стените, дълга лъскава махагонова маса в средата и десетина столове с кожена тапицерия. Заседателната зала се използваше за всякакви важни срещи, а също и като библиотека на фирмата. Тео знаеше, че много от внушителните правни книги по рафтовете не са докосвани от години, но въпреки това бяха впечатляващи. Той доведе тук Харди и двамата се настаниха на кожените столове, а Джъдж се разположи наблизо.

Харди се зазяпа по стените и дългата маса и накрая възкликна:

— Ау, Тео, много е готино!

— Обичам да работя тук, когато адвокатите ги няма.

— И вашите ти позволяват? — малко неловко попита Харди.

— Разбира се. Спокойно, това е просто правна кантора.

— На теб ти е лесно да го кажеш, ама аз за пръв път влизам в правна кантора. Баща ми е свещеник. Неговият баща също е бил свещеник.

Тео беше виждал преподобния Чарлс Куин на мероприятие на скаутите и той му се беше сторил много симпатичен.

— Не се притеснявай, Харди, може и да си в истинска кантора, но аз не съм истински адвокат, така че не ми се плаща.

— Радвам се да го чуя. Не смятах да наемам никого. Нуждая се само от информация. Сигурен съм, че родителите ми много скоро ще се посъветват с адвокат. Просто в момента сме уплашени.

— Ето как стоят нещата — каза Тео и се залови за работа. — Държавното отчуждаване на частна собственост е стара правна концепция, отдавна описана по книгите. Това означава, че държавата има право да отнема земя, когато докаже, че се нуждае от нея. Държавата трябва да плати справедлива цена на собствениците на земята, но собствениците не могат да попречат на държавата да отнеме земята им.